— Значи, Маргерит — тихо каза Балтазар, — ти ме изпъждащ от моята къща…
— Не заслужавам такъв упрек — отвърна дъщерята, като сдържаше силното вълнение на сърцето си. — Ти ще се върнеш между нас, щом бъдеш в състояние да живееш в родния си град по начин, който ти подхожда. Освен това, татко, нали имам твоята дума? — добави тя хладно. — Ти трябва да ми се подчиняваш. Чичо остана, за да те отведе в Бретан, тъй че няма да пътуваш сам.
— Няма да отида! — провикна се Балтазар, като стана. — Нямам нужда от ничия помощ, за да възстановя богатството си и да платя онова, което дължа на децата си.
— Така ще бъде по-добре — подхвана Маргерит, без да се смути. — Само ще те моля да размислиш върху нашето положение, което ще ти обясня накратко. Ако останеш в тази къща, твоите деца ще излязат от нея, за да те оставят господар тук.
— Маргерит!
— Освен това — продължи тя, без да дава вид, че забелязва раздразнението на баща си — трябва да уведомим министъра за твоя отказ, да му съобщим, че не приемаш едно доходно и почтено място, което въпреки усилията и връзките ние нямаше да получим, ако няколко банкноти от по хиляда франка не бяха умело поставени от чичо в ръкавицата на една дама…
— Да ме напуснете!
— Или ти ще ни напуснеш, или ние ще избягаме от теб. Ако бях твое единствено дете, щях да направя същото, което направи майка ми, без да се оплаквам от съдбата си, такава, каквато ти ми я налагаш. Обаче сестра ми и двамата ми братя няма да умрат от глад или от отчаяние край теб — обещах това на онази, която умря ей тук — и тя посочи леглото на майка си. — Криехме от теб своите мъки, страдахме мълчаливо, но днес нямаме вече сили за това. Ние не сме на ръба на пропаст, ние сме на нейното дъно, татко! За да излезем оттам, не ни е достатъчна само смелост, нужно е също така нашите усилия да не бъдат непрестанно осуетявани от капризите на една страст…
— Мои скъпи деца! — провикна се Балтазар, като грабна ръката на Маргерит. — Аз ще ви помагам, ще работя, ще.
— Ето начинът за това — отвърна тя, като му протегна министерската заповед.
Но начинът, който ми предлагаш, за да възвърна богатството си, е много бавен! Ти ме караш да загубя плодовете от десетгодишен труд и огромните средства, вложени в моята лаборатория. Там — каза той, като посочи таванското помещение — са всичките наши източници.
Маргерит се опъти към вратата с думите:
— Татко, ти ще избереш!
— Ах, дъще, ти си много непреклонна! — отвърна той и седна в едно кресло, докато тя излизаше.
На следващата утрин Маргерит узна от Льомюлкиние, че господин Клаес бил излязъл. Тази обикновена вест я накара да побледнее и тревогата й беше тъй видима, че старият камериер добави:
— Бъдете спокойна, госпожице. Господинът каза, че ще се върне в единайсет часа за обяд. Той не си е лягал да спи. В два часа сутринта още беше прав в дневната и се взираше през прозорците към покрива на лабораторията. Аз чаках в кухнята, виждах го, той плачеше, той е наскърбен. Ето най-сетне месец юли, през време на който слънцето е годно да обогати всички ни и ако вие пожелаете…
— Стига! — каза Маргерит, отгатвайки всички мисли, които биха могли да хрумнат на баща й.
И наистина с Балтазар беше станало нещо, което е характерно за всички домоседи. Животът му, тъй да се каже, зависеше от местата, към които се беше приобщил; мисълта му, завинаги свързана с лабораторията и с къщата, ги правеше тъй необходими за него, както е борсата за някой спекулант, за когото празничните дни са загубени дни. Тук бяха неговите надежди, тук се спускаше от небесата единствената атмосфера, от която дробовете му можеха да черпят жизнено необходимия му въздух. Това свързване с хора и предмети, тъй могъщо у слабохарактерните, става почти тиранично у хората на науката и на изследванията. Да напусне своята къща, означаваше за Балтазар да се откаже от науката, от проблема си, означаваше да умре.
Маргерит беше извънредно развълнувана, докато седнаха да се хранят. В паметта й бе възкръснала сцената, когато Балтазар бе поискал да се самоубие, и тя се боеше да не би отчаяното положение на баща й да намери трагична развръзка. Тя се разхождаше насам-натам из дневната и потреперваше при всяко изскърцване на вратата. Най-сетне Балтазар се прибра. Докато той прекосяваше двора, Маргерит се взря в лицето му с безпокойство, но видя само израза на мрачна скръб. Щом влезе в дневната, тя се приближи към него, за да го поздрави. Той нежно я прегърна през кръста, притисна я до сърцето си, целуна я по челото и прошепна в ухото й: