— Отидох да си взема паспорт.
Гласът, примиреният поглед, жестът на баща й — всичко разкъсваше сърцето на нещастната девойка, която извърна глава, за да прикрие сълзите си. Като не можеше да ги сдържа, най-сетне отиде в градината и се върна след като бе поплакала на воля. По време на обяда Балтазар беше весел като някой съвсем задоволен човек.
— Значи ще заминем за Бретан, братовчеде? — обърна се той към господин Конинкс. — Винаги съм имал желание да видя тоя край.
— Там се живее евтино — отвърна старият чичо.
— Напуска ли ни татко? — извика Фелиси.
Влезе господин дьо Солис, който водеше Жан.
— Ще го оставите днеска при нас — каза Балтазар, като настани своя син до себе си, — заминавам утре и искам да се сбогувам с него.
Еманюел погледна Маргерит, която наведе глава. Този ден беше мрачен, всички изпитваха тъга и подтискаха някакви мисли или сълзи. Не ставаше дума за отсъствие, а за заточение. Всички освен това инстинктивно чувствуваха колко унизително беше за един баща на възрастта на Балтазар да признае на всеослушание своите поражения, като приеме назначение и напусне семейството си. Само той беше на висотата на положението и изглеждаше, че приема с благородство тази форма на покаяние заради прегрешенията, породени от увлечението на гения. Когато вечерта измина, а бащата и дъщерята останаха сами, Балтазар, който през целия ден бе проявявал нежност и обич, както по време на хубавите дни на своя патриархален живот, протегна ръка на Маргерит и я попита със своеобразна нежност, примесена с отчаяние:
— Доволна ли си от твоя баща?
— Ти си достоен за него! — отвърна Маргерит, като му показа портрета на Ван Клаес.
На другата сутрин Балтазар, последван от Льомюлкиние, се изкачи в своята лаборатория, сякаш за да се сбогува с надеждите, които го бяха вдъхновявали. Господарят и камериерът се спогледаха и очите им бяха изпълнени с меланхолия, когато влязоха в таванското помещение, което щяха да напуснат, може би завинаги. Балтазар се загледа в машините, около които мисълта му бе блуждала тъй дълго и всяка от които беше свързана със спомена за някакво изследване или някакъв опит. Натъжен, той нареди на Льомюлкиние да изпразни съдовете от всички газове и опасни киселини, да отдели веществата, чието съприкосновение би могло да предизвика избухвания. Докато вземаше тези мерки, той изпитваше горчиви съжаления, каквито изживява някой осъден на смърт, преди да се изкачи на ешафода.
— Ето един опит, чийто резултат, обаче, трябва да бъде изчакан — каза той, като се спря пред капсула, в която се виждаха двете жици на една волтова батерия. — Ако този опит можеше да успее, ех, каква мисъл! Тогава моите деца нямаше да изпъдят от къщата си бащата, който би хвърлил диаманти в краката им… Ето една смес от въглерод и сяра — добави той, говорейки сам на себе си, — в която въглеродът играе ролята на положително електризирано тяло; кристализацията трябва да започне на отрицателния полюс; и в случай на разлагане въглеродът би кристализирал…
— Да, то ще стане точно така! — каза Льомюлкиние, прехласнат от възхищение пред своя господар.
— Освен това — продължи Балтазар след кратко мълчание — сместа е подложена на въздействието на тази батерия, която може да…
— Ако господинът желае, аз ще засиля действието й…
— Не, не, трябва да се остави както е. Покоят и времето са насъщни условия за кристализацията!…
— Тогава нека да си стои колкото й трябва, тая кристализация — каза камериерът.
— Ако температурата спадне, въглеродният сулфат ще кристализира — продължи Балтазар, като изразяваше разпокъсано неясните мисли, които в неговото съзнание образуваха завършен замисъл, обаче въздействието на батерията влияе на известни условия, които не познавам… Би трябвало да се следи това… Възможно е… Но какво съм се увлякъл, вече не става дума за химия, драги мой, ние трябва да отидем да събираме данъци в Бретан…
Клаес бързо напусна помещението и слезе, за да закуси за последен път със семейството. Присъствуваха също Пиеркен и господин дьо Солис. Балтазар бързаше да свърши своята научна агония, сбогува се с децата си и се качи в колата, заедно с чичото, цялото семейство го изпрати до външната врата. Там Маргерит го целуна и се притисна към него в отчаяна прегръдка. В отговор той й прошепна на ухото: „Ти си добра дъщеря и никога няма да ти се сърдя за това!“ После тя прекоси двора, скри се в дневната, коленичи на мястото, където майка й бе умряла, и почна горещо да се моли на бога да й даде сили да се справи с тежките задължения на новия си живот. Тя се чувствуваше вече подкрепена от един вътрешен глас, който сякаш изразяваше одобрението на майка й, когато нейната сестра, нейният брат, Еманюел и Пиеркен влязоха. Те бяха изпратили с поглед колата, чак докато се беше скрила от очите им.