Когато двамата влюбени останаха сами, Еманюел протегна ръка на Маргерит, която не можа да се стърпи и сложи в нея своята. Те се изправиха едновременно и тръгнаха към своята пейка в градината. Но още преди да излязат от дневната, той не можа да устои на своята радост и с разтреперан от вълнение глас каза на Маргерит:
— Аз имам триста хиляди франка за вас!…
— Как? — провикна се тя. — Нима горката ми майка ви е поверила още?… Не… Как?
— О, Маргерит, което е мое, не е ли и ваше? Нали вие за първи път казахте за нас?
— Скъпи Еманюел! — каза тя, като стисна ръката му, която все още държеше.
И вместо да отиде в градината, тя се отпусна на креслото.
— Всъщност аз би трябвало да ви благодаря, защото приемате.
— Този миг, любими, изкупва много мъки и ни приближава към щастливо бъдеще! Да, приемам твоите пари — добави тя и на устните й заигра ангелска усмивка, — знам как да ги направя мои.
Тя погледна портрета на Ван Клаес сякаш за да го призове като свидетел. Младежът, който гледаше очите на Маргерит, не забеляза как тя свали от пръста си един момински пръстен и съзря жеста й едва когато чу следните думи:
— Посред нашите, големи нещастия се появява едно щастие. Поради безгрижието си, моят баща ме е оставил свободна да разполагам със себе си — и тя му подаде пръстена, — вземи го, Еманюел! Майка ми те ценеше много, тя би те избрала.
Еманюел се просълзи, побледня, хвърли се в нейните крака и каза, като на свой ред подаде пръстена, който носеше винаги:
— Ето сватбената халка на моята майка! Моя Маргерит — добави той, като целуна нейния пръстен, — няма ли да получа и друг залог освен този?
Тя се наведе, за да поднесе челото си на неговите устни.
— Уви, мили мой, дали не постъпваме лошо? Защото ще се наложи да чакаме още много дълго.
— Чичо ми казваше, че обожанието е всекидневният хляб на търпението, говорейки за християнина, който обича бога. Аз мога да те обичам така, отдавна вече те смесвам с бога във всичко: аз ти принадлежа, както принадлежа на него.
Те останаха известно време потънали в най-нежна екзалтация. Това беше искреното и спокойно избликване на едно чувство, което, подобно пълноводен извор, се лееше на малки неспирни струи. Събитията, които бяха разделяли двамата влюбени, представляваха повод за меланхолия, но тя сега направи щастието им още по-ярко. Тя му придаде известна острота, присъща на мъката. Според тях Фелиси се върна твърде рано. Еманюел, ръководен от възхитителния такт, който позволява на влюбените всичко да отгатват, остави двете сестри сами. Преди това той бе разменил с Маргерит един поглед, в който тя можеше да види колко много му струва тази дискретност. С него той изрази колко жадува за тъй дълго мечтаното щастие, осветено сега от сгодяването на сърцата им.
— Ела, моя малка сестричке — каза Маргерит, като прегърна Фелиси.
После тя я отведе в градината. Двете седнаха на пейката, на която всяко поколение беше доверявало своите любовни думи, своите скръбни въздишки, своите мечти и размишления. Въпреки радостния тон и усмивката на своята сестра, Фелиси изпитваше вълнение, приличащо на страх. Маргерит я хвана за ръка и усети, че тя трепери.
— Госпожице Фелиси — зашепна по-голямата сестра, като се наведе към ухото й, — аз чета във вашата душа. Пиеркен е идвал често, докато ме нямаше, идвал е всяка вечер, говорил ви е нежни думи и вие сте му вярвали…