Всички мълчаха пред този човек. Мъката изтръгваше от него думи, които сякаш нямаха край. Тяхната дълбока искреност ги правеше възвишени.
Изведнъж Балтазар подтисна своето отчаяние дълбоко в себе си, спря величествен поглед върху присъствуващите, взе диаманта и го поднесе из Маргерит, като се провикна:
— Той ти принадлежи, ангел мой.
После е жест отпрати Льомюлкиние и каза на нотариуса:
— Да продължим.
Тези думи предизвикаха у всички онази тръпка, която в някои роли Талма умееше да изтръгва от притихналите зрители. Балтазар седна на мястото си, като си прошепна:
— Днес трябва да бъда само баща.
Маргерит го чу, пристъпи, грабна ръката на баща си и почтително я целуна.
— Никой не е бил тъй велик — каза Еманюел, когато избраницата му се върна край него, — никой не с бял тъй могъщ. Всеки друг би полудял от това.
След като трите договора бяха прочетени и подписани, всички побързаха да разпитат Балтазар за начина, по който се е образувал този диамант; но той не можеше да обясни странното явление. Погледна към таванското помещение и го посочи с яростен жест:
— Да, ужасната сила, дължаща се на движението на възпламенената материя, която, без съмнение, е създала металите и диамантите, се е проявила тук случайно, за миг.
Един от хората, които обичат да намират обяснение на всичко промълви:
— Явно е, че тази случайност е съвсем естествена — горкият човек е забравил някой истински диамант Само той е оцелял от толкова изгорени…
През това време Балтазар се обърна към своите приятели:
— Да забравим това, моля ви да не ми говорите за него днес!
Маргерит хвана под ръка баща си, за да отидат в апартаментите на предната къща, където ги очакваше разкошно празненство. Когато влезе в галерията след всички свои гости, той я видя попълнена с картини и украсена с редки цветя.
— Картини! — провикна се той — Картини… И няколко от старите наши картини!
Той се спря, челото му се помрачи, за миг стана тъжен и усети цялата тежест на своите прегрешения, измервайки обсега на вътрешното си унижение.
— Всичко това е твое, татко — каза Маргерит, като отгатна чувствата, които вълнуваха душата на Балтазар.
— Ти си ангел, от когото небесните души трябва да се възхищават! — провикна се той. — Колко пъти ще връщаш живота на баща си?
— Нека да няма никакъв облак по челото ти и никаква тъжна мисъл в сърцето ти — отвърна тя. — Така ще бъда възнаградена най-добре. Сетих се за Льомюлкиние, мили татко. Малкото, което ти ми каза за него, ме кара да го уважавам и трябва да призная, че съм го подценявала досега. Недей да мислиш за дълга си към него, той ще остане при теб като предан приятел. Еманюел има спестени около шейсет хиляди франка, ние ще ги дадем на Льомюлкиние. След като ти е служил тъй добре, този човек трябва да бъде щастлив до края на живота си. Недей да се безпокоиш за нас! Еманюел и аз ще живеем спокойно и приятно без разкош, така че можем да се лишим от тази сума, докато ни я върнеш.
— Ах, дъще моя, не ме напускай никога! Бъди винаги провидението на баща си…
Влизайки в апартаментите за гости, Балтазар ги намери възстановени и мебелирани също тъй великолепно, както някога. Скоро поканените се събраха в голямата трапезария на приземния етаж. На всяко стъпало от главното стълбище, което водеше към нея, имаше разцъфнали дръвчета. Възхитителни прибори от сребро, подарени от Габриел на баща му, привлякоха всички погледи. Разкошът на масата беше такъв, че се стори изключителен на най-важните личности в един град, в който луксът беше традиция. Прислужниците на господин Конинкс, на Клаес и на Пиеркен поднасяха великолепната вечеря. Льомюлкиние стоеше зад господаря си. Заобиколен от роднини, приятели, от лица, озарени от буйна и искрена радост, Балтазар изпита дълбоко вълнение. Всички замлъкнаха, както се случва при голяма радост или при голяма мъка.