Мелето продължаваше, но като истински професионалисти „Бременските музиканти“ продължаваха да се дерат на сцената. Заекът естествено беше в центъра на безредиците — трошеше пейки, глави на почитатели и всичко друго, което му се изпречи. От играта на могъщите заешки мускули на Калиш му се стори, че голата лисица, татуирана върху тях, мърда като жива. Като помисли малко, юнакът свали пушката самострелка от рамото си. Тя сякаш само това бе чакала — веднага гръмна и Заекът се свлече омиротворен от гумените куршуми.
— Добро задушено би станало от него — обади се някой от тълпата.
— Но няма да съм аз този, който ще го приготви — отвърна Калиш и заедно с непознатия си събеседник напусна стадиона. — Да знаете случайно къде мога да намеря Змея, който яде девици? Трябва ми точно той, а до сега попадам само на недоносчета, пияници или медицински сестри.
— Знам, Седмоглавия — той ви трябва. Мога да ви заведа, и без това ще търся в същата посока.
— Ако не е тайна, вие пък какво търсите?
— Разни работи…
Унесени в разговор за незначителни неща, двамата не забелязаха как са стигнали до един кръстопът. На банкета беше забита табела: „Тук можете да платите с чек“, а на нея се беше подпрял строен мъж на неопределена възраст, облечен в зелено-кафяв маскировъчен халат. В ръцете си държеше зареден арбалет, небрежно насочен към корема на Калиш.
— Аха, Робин Худ и неговата царска мафия, но аз не търся тях. — Каза новият спътник на добрия юнак и изчезна, изпари се като дим.
— Крал Лир, Луи XVI, обискирайте го! — Нареди непознатият.
Две царствени особи, увенчани със златни корони се приближиха със застрашително вдигнати скиптри.
— Ние желаем твоята кесия, сир!
Без да се колебае, Калиш извади меча си. Чу се звън на метал. Боят бе кратък, а краят — безславен. Из-зад храсти, из-под канавки наизскачаха още десеттина царе, императори и фараони. Юнакът неспирно раздаваше удари, но враговете бяха много и скоро лично Вождът и Учителят на всички народи го привърза към табелата.
През цялото време Робин Худ наблюдаваше безучастно отсрани. Един от многото Луи му подаде кесията на Калиш.
— Заповядайте, господин мирови съдия, сир!
— Благодаря, Ваше Величество.
— За нас е чест да ви служим, сир.
— Я да видим какво подрънква тука. Само два сребърника! Истински беден, но честен юнак. Ще ни кажеш ли какво добро дело си се запътил да извършиш?
Ричард III извади мръсния парцал, с който бяха запушили устата на Калиш. Той нямаше какво да крие:
— Отивам да убия Змея!
Всички сдържано се засмяха, а Робин Худ му направи забележка:
— Доброто възпитание изисква да се обръщаш към мен със „сир“.
— Никога няма да се обърна със „сир“ към един пладнешки разбойник! Ако ще да носи името Робин Худ! — Заяви Калиш, който вече беше успял в основни линии да се ориентира в ситуацията.
— Пладнешки разбойник! Та кой не е разбойник днес: Администрацията ли, която събира толкова високи данъци, че напълно спря постъпленията в нашите хазни; Фондацията ли, която се преструва че набира волни пожертвувания (между нас казано никой до сега не е видял Хищника — компютър) или някой друг? Ние сме заобиколени от некадърници и дегенерати, от лъжци и мошенници! — На това място Бонифаций III попи сълзите си с копринена кърпичка. — Нека да погледнем към вашите любими змейове: недоносче, което краде ябълки от чуждите градини, пияница, който не става за нищо друго, освен за огняр в баня, сиамски близначки, които търгуват със спирт на черния пазар. А за четвъртия змей е по-добре да не говорим. Отсъждам — в името на закона вие сте виновен!
— Не сте в съдебната зала, сир. — Меко напомни Вилхелм Завоевателят.
Разбойниците се приготвиха да тръгват. Цезар си хареса пушката самострелка, а дон Карлос — електронните доспехи. Карл Велики обстоятелно огледа бързоходните ботуши, но като видя, че гаранционният им срок е изтекъл, се отказа от тях. Лиу XIV и Тутанкамон се скараха за чергата. Французинът благородно отстъпи, защото колегата му, който беше свикнал с горещината на пустинята, имаше по-голяма нужда от нея за да се завива през дългите студени нощи. Накрая Робин Худ разпореди:
— Все пак ти се би достойно, затова ти оставяме меча. Ще се нуждаеш от него. Освен това той е лично оръжие, а с чужд меч никой от нас не би дръзнал да се бие.
Шайката скоро потъна в дебрите на гората. Калиш остана сам, но тежненията за девиците, Фоли, телефона и особенно за някои други работи не му даваха възможност да се наслждава на тишината и лекото шумолене на листата. Пък и трябваше да поразсъждава над думите на благородника — бандит, а такива мисли не са от леките.