В офиса го чакаше изненада. Беше увита до брадата с тъмносиня мантия на звездички, островърха шапка със златен пискюл увенчаваше нейната малка глава, а на ръцете й се мъдреха черни чиновнически ръкавели.
— Даюн, координатор на Магьосническия профсъюз. — Представи се изненадата. — Платихте ли си членския внос?
— М-м?
— Не сте. Знам, знам. Дайте три сребърника. Това е месечната вноска. И дайте още два за членска карта.
— От къде на къде трябва да влизам в Магьосническия профсъюз? Аз съм юнак, а не магьосник.
— Съгласно член седми от Закона за Поправката на Закона за Правилника за прилагане на Булата на Висшия събор за дейността на профсъюзите, за да се упражнява произволен занаят на територията на Приказната земя е задължително редовно членство в някаква профсъюзна централа. А, кхе-е, нашата е единствената.
Калиш се ядоса. Това си беше чиста проба изнудване. Но той добре познаваше този тип хора. Отсече:
— Ето ти два сребърника за карта, а членския внос ще си го платя, когато получа първата заплата. И не искам да чуя нито една дума повече за пари!
— Добре де, добре. — Примири се Даюн. Но на ум сигурно си правеше други сметки. — Застани на светло да те снимам.
После извади от гънките на мантията си две чепати клонки и с магически крясък ги удари една в друга. От тях се откъсна син пламък, уви се около лицето на стреснатия Калиш и миг по-късно в ръката на координатора се оказа малко зелено картонче с цветна фотография на юнака.
Момъкът бързо се окопити и го взе. Не си струваше да се учудва на такова дребно вълшебство.
— След като вече сме колеги по профсъюз, няма ли да ми кажеш къде се навърта оня проклет Змей?
— Тия дни се е мотал по плажа…
Даюн си замина изтерзан от наскончаеми въпроси, а Калиш припряно взе да си стяга багажа. Мисълта, че всяка загубена минута може да коствува живота на много млади девици го караше да бърза. От време на време пред взора му се редуваха ликът на прекрасната Фоли и образът на безжизнен телефон.
Бегъл поглед върху картата му разкри, че към морето води само един път. Беше близко и Калиш реши, че ще стигне по-бързо, ако направи от самоходната черга вързоп и го метне на рамо, вместо да чете обемистата инструкция за управление.
Пътят криволичеше надолу по склона. Зад един завой Калиш едва не се сблъска с едър брадат мъж, който държеше в ръцете си тризъбец и топка.
— Извинете, господине. За малко не ви съборих, но наистина бързам. — Каза юнакът и се опита да продължи, но другият го задържа и бързо заприказва.
— Не се притеснявайте, господине, аз имам къде — къде по-сериозни проблеми. Казвам се Нептун и съм треньор на отбора по водна топка. Повярвайте ми, аз съм най-нещастният треньор — моите нимфи са толкова мързеливи, че не са спечелили нито един мач от четири столетия насам. Истински патици!
— Кой тук обижда на патици? — От небето се спусна черната сянка на още по-черен лебед. — В предишното си прераждане бях Грозното пате и ще те дам под съд за обида на честта! Този юнак ще ми е свидетел.
Калиш вътрешно настръхна и се намеси властно:
— Чакайте, чакайте! Кажи ми лебеде и бъди честен, добре ли ти беше сред патиците, които бяха толккова глупави, че не оценяваха твоята красота и те унижаваха?
Птицата потъна в размисли. Дългата й шия затрептя от възбуда.
— Моята красота? О, да. А униженията? И те. Няма да го дам под съд.
Юнакът едва избегна прилива на Нептуновата благодарност и отново се затича към плажа. Съдбата на девиците беше в негови ръце, но скъпата на сърцето му Фоли с всеки изминат миг оставаше все по-надалеч. Изключеният телефон звънеше в някъде в един друг свят. Душата му пееше — имаше работа, Прекрасна дама, беше благороден и силен! Подвизите и великите дела чакаха само него!
Когато под краката му заскърца пясък, Калиш видя огромна тълпа и почти реши че е закъснял да извърши най-важното дело в живота си. С лакти и рамене си проправи път напред през зяпачите.
— Къде е Змеят, къде е Змеят?
Обаче в центъра на кръга лежеше гола жена. С прекрасни форми. Стресната от шума, тя се надигна и го погледна с интерес.
— Какъв змей?
— Този, който яде девици.
— Е, аз съм Снежната кралица. — Очевидно опасност от изяждане не я застрашаваше. И тя се обърна по гръб. Формите се разлюляха. Без да откъсва очи от нея, Калиш заотстъпва назад. Стараеше се да мисли за Фоли и непорочните момичета. И за телефона.
В този момент бризът донесе от към водата жални викове за помощ. Юнакът хвърли прощален поглед към красавицата и се затича по посока на гласа.
Давещият се беше млад мъж с вид на жиголо. С няколко мощни загребвания Калиш се озова до него и вдигна главата му високо над вълните. Наблизо се чу плясък на перка. Само бели акули липсват — успя да си помисли юнакът, но спасеният го разсея от мрачните мисли: