— Да, нещо такова. В един момент на Тийнс ѝ влезе в главата някаква муха, че изпращам парите. Глупости на търкалета! Тогава нямах даже джобни.
— Щом не си бил ти, кой ги е изпращал?
— Не знам. — Млъква, сякаш че ще спре дотук, обаче след малко продължава. Ходжис го слуша мълчаливо, надявайки се Пит да изтърве нещо необмислено. Явно е интелигентен, но понякога дори интелигентните неволно се изпускат. Ако ги оставиш да говорят. — Нали сте чували по новините за разни филантропи, които на Коледа раздават по сто долара в „Уолмарт“ или в друг супермаркет?
— Да.
— Мисля, че и нашият случай е подобен. Някой богаташ е решил да се прави на Дядо Коледа и да помогне на пострадалите пред Общинския център. Взел е списъка с имената им и напосоки е избрал баща ми. — За първи път, откакто са в колата, момчето се обръща с лице към Ходжис и вперва в него поглед — уж искрен, обаче опитният детектив не му вярва.
— Възможно е да праща помощ и на други — продължава. — Сигурно на най-пострадалите, които не могат да работят.
„Добре се справяш, младежо — помисля си Ходжис. — Донякъде версията ти е логична.“
— Да раздадеш на Коледа хиляда долара в супермаркета на десет-двайсет случайни късметлии е едно, но е съвсем различно да изръсиш повече от двайсет хилядарки на едно семейство в рамките на четири години. Това са много пари, особено ако е пращал и на други.
— Може да е някоя финансова акула — подхвърля Пит. — От онези, дето спечелиха милиарди от хедж фондове, докато всички други обедняха. Сигурно е имал угризения.
Вече не гледа човека до себе си, а е вперил поглед в предното стъкло. На Ходжис му се струва, че от момчето идва някаква миризма: не на пот, а на обреченост. Отново прави асоциация с войник, който влиза в битка и знае, че вероятността да го ранят или убият е петдесет на петдесет.
— Чуй ме, Пит. Не ме интересува толкова историята с парите…
— Не съм ги пращал аз!
Ходжис продължава да го притиска. Открай време го бива в това.
— Попаднали са у теб случайно и си ги използвал, за да помогнеш на родителите си в трудни дни. Не е лошо… напротив, достойно е за възхищение.
— За мнозина няма да е така — промърморва Пит. — Тъй де, ако беше вярно.
— Грешиш. Повечето хора ще се съгласят с мен. Ще ти кажа нещо, за което можеш напълно да ми вярваш, защото се основава на четирийсетте ми години работа като полицай. Никой прокурор в този град, а и в цялата страна, не би повдигнал обвинение на дете, което е намерило пари и с тях е помогнало на семейството си. И то след като баща му е останал безработен, а после някакъв психар го е прегазил и го е превърнал в инвалид. Медиите ще разпънат на кръст всеки, който се опита да осъди това дете.
Пит мълчи и преглъща, сякаш се мъчи да сподави сълзите си. Истината напира да излезе, но нещо го възпира да я сподели. Нещо, което е свързано с парите. Ходжис е убеден в правотата на предположението си. Естествено, че му е любопитно да узнае как едно хлапе се е сдобило с такава сума, но много повече го интересува каква беда е сполетяла това хлапе сега.
— Изпращал си парите…
— За последен път ви казвам: не бях аз!
— … и всичко е вървяло гладко, докато си се забъркал в някаква голяма каша. Кажи ми какъв е проблемът, Пит. Позволи ми да ти помогна.
За момент момчето се поколебава дали да признае, после поглежда наляво, към табелата на таблото. Жълта е — цвят, предупреждаващ за опасност. „ПОЛИЦАЙ ПО СЛУЖБА“. Ходжис мислено се наругава, задето не я остави в жабката и не паркира по-надолу. Нищо нямаше да му стане, ако повърви стотина метра! Сто метра са нищо за човек като него, който всеки ден върви пеша за здраве.
— Няма проблем — отвръща Пит. Гласът му е механичен като компютърно генерираните съобщения от джипиеса на колата, но пулсът му тупти в слепоочията, ръцете му са здраво стиснати в скута и лицето му е изпотено въпреки климатика. — Не съм изпращал никакви пари. Извинете, но бързам за аптеката…
— Чуй ме — прекъсва го Ходжис. — Дори още да бях полицай, нашият разговор не е валиден пред съда. Непълнолетните като теб задължително се разпитват в присъствие на придружител. Освен това не съм ти прочел правата…
Изведнъж лицето на Пит се затваря като врата на банков трезор. Две думи в повече — „прочел правата“ — и Ходжис губи играта.
— Благодаря ви за загрижеността — казва хлапакът със същия любезен механичен глас и отваря вратата на колата, — но не съм се забъркал в никаква каша.
— Не е вярно! — Ходжис изважда от горния джоб на сакото си визитка и му я подава. — Вземи я. Обади ми се, ако размислиш. Какъвто и да е проблемът, вярвам, че ще мога да ти помог…