— Чели ли сте „Уморените коне ги убиват“?
— Не — отвръща Морис. — Тази книга я пропуснах.
Какво ще прави, ако Саубърс влезе, докато този претенциозен задник с козята брадичка продължава да се пипка с чека? Как ще каже на хлапака, че Анди е отзад в кабинета си, след като току-що съобщи на Елмър Фъд, че е в Мичиган? По слепоочията му избиват капчици пот и се стичат надолу по бузите му. Усеща ги. По същия начин се потеше в затвора, докато чакаше изнасилвачите си да му го вкарат.
— Великолепна книга! — възкликва Елмър. Ръката му с писалката замира над недописания чек. — Прекрасен черен роман и социален коментар, който съперничи на „Гроздовете на гнева“. — Той прави пауза и вместо да продължи да пише, се замисля. А часът е вече 3:18.
— Е… сравнението с „Гроздовете“ може би е малко пресилено, но определено съперничи на „В съмнителна битка“, който е по-скоро социалистически трактат, отколкото роман, не мислите ли?
Морис се съгласява. Ръцете му са като парализирани. Ако трябва да извади пистолета, като нищо ще го изтърве. Или ще си пусне куршум в цепката на задника. При тази мисъл го напушва смях и се изкисква — странен звук в това тясно помещение, натъпкано с книги.
Елмър смръщено вдига поглед:
— Нещо смешно ли казах? За Стайнбек ли?
— Не, не! — възразява Морис. — Само че… имам някакво заболяване. — Прокарва длан по влажната си страна. — В един момент се изпотявам и започвам да се смея неконтролируемо. — Изражението на Елмър Фъд го кара отново да прихне. Пита се дали двамата с Анди са правили секс. Представя си как телесата им подскачат и шляпат и се засмива още по-истерично. — Извинете, господин Янковик, няма нищо общо с вас. Впрочем… роднина ли сте на прочутия хуморист и автор на поппесни Ал Янковик Чудака?
— Не, не съм. — Онзи набързо подписва чека, откъсва го от кочана и го подава на Морис, като внимава пръстите им да не се докоснат. Морис се хили и си мисли, че тази сцена е достойна за роман на Ротстийн.
— Извинете, че се смея — избърборва и се киска още по-силно. Сеща се, че някои викат на известния певец и хуморист Ал „Ям-кур-ик“ — Но наистина не мога да се контролирам. — Часът с вече 3:21 и дори това му се вижда смешно.
— Разбирам. — Елмър притиска книгата до гърдите си и отстъпва назад. — Благодаря — измънква и се втурва към вратата.
Морис извиква подире му:
— И да кажете на Анди, че съм ви направил отстъпка. Когато го видите де. — Сега буквално заревава от смях, защото вицът е страхотен. „Когато го видите де!“
Когато пристъпът най-сетне преминава, часът е 3:25 и на Морис за първи път му хрумва мисълта, че може би напразно е бързал да изгони господин Ървинг „Елмър Фъд“ Янковик. Може би хлапето се е отказало. Може би няма да дойде, а това изобщо не е смешно.
„Е — казва си Морис, — ако ми погоди този номер, ще му отида на гости. И ще падне як майтап. Нали?“
24.
Часът е четири без двайсет.
Паркирането вече не е проблем; родителите, които преди малко бяха задръстили района около училището, са качили децата си в колите и са потеглили към къщи. И автобусите са заминали. Ходжис, Холи и Джером са в мерцедеса, който някога принадлежеше на Оливия, братовчедката на Холи. Тъкмо с този мерцедес бе извършено ужасното масово убийство пред Общинския център, но в момента тримата не мислят за това. Занимава ги друг случай и говорят предимно за сина на Томас Саубърс.
— Малкият е сгазил лука, но трябва да му се признае, че мозъкът му щрака бързо — отбелязва Джером. Трябваше да го проследи, но след като го чака десет минути пред „Сити“ и накрая влезе в аптеката, установи, че е офейкал. — Професионалист не би се справил толкова ловко.
— Вярно — съгласява се Ходжис. Хлапето се оказа костелив орех, по-костелив от онзи крадец на самолети Мадън. Не си направи труда да разпита аптекаря, защото му беше ясно какво се е случило. Явно господинът познава хлапака, защото той от години купува лекарства за баща си. Пит му е пробутал някаква измислена история, човекът го е пуснал през задната врата и пиленцето е изхвърчало. Не бяха покрили Фредерик Стрийт, защото не предполагаха, че ще е необходимо.
— И сега какво? — пита Джером.
— Мисля да отидем у семейство Саубърс. Имахме шанс да спазим обещанието си към Тина и да не замесваме родителите, но току-що го проиграхме.
— Няма как да не са разбрали, че синът им изпраща парите — отбелязва Джером. — В крайна сметка, родители са му.
Ходжис мисли да отвърне с поговорката „Никой не е по-сляп от онзи, който не иска да прогледне“, но само свива рамене.