— Не се прави, че не разбираш. За тетрадките. Които открадна.
Този път всичко си идва на мястото и Пит зяпва. Служителят, който не е служител, се изкисква:
— А, виждам, че зацепи. Кажи ми къде са и може да не те убия.
Пит не му вярва.
Знае прекалено много и онзи няма да го пощади.
28.
Консултацията сигурно е минала добре, защото момичето се усмихва на излизане от стаята на господин Рикър и дори помахва на тримата… по-точно на Джером. След това изчезва забързано по коридора.
Учителят, който е изпратил момичето до вратата, се обръща към Ходжис и сътрудниците му:
— Мога ли да ви помогна, господа, и на вас, милейди?
— Едва ли — отговаря Ходжис, — но си струва да опитаме. Удобно ли е да влезем?
— Разбира се.
Сядат на първите чинове като примерни ученици. Рикър се настанява върху бюрото си — нещо, което не си беше позволил преди малко.
— Не ми приличате на родители — подхваща. — Каква е целта на посещението ви?
— Става дума за един от учениците ви — отговаря Ходжис. — Питър Саубърс. Подозираме, че се е забъркал в нещо неприятно.
Рикър се намръщва:
— Пит ли? Надали. Той е един от най-добрите ученици, които някога съм имал. Истински обича литературата, особено американската. Всеки срок е в списъка с отличниците. В какво смятате, че се е забъркал?
— Лошото е, че и ние не знаем. Питах го, но ми отговори с ледено мълчание.
Рикър се намръщва още повече:
— Странно, нетипично е за него.
— Изглежда, преди няколко години е намерил голяма сума пари. Ако не възразявате, ще ви разкажем всичко, което знаем. Няма да отнеме много време.
— Само да не е свързано с наркотици!
— Не е.
— Слава богу — с облекчение въздъхва Рикър. — Напатил съм се от такива случаи. Умните деца са изложени на риск колкото и глупавите. Дори повече. Е, слушам ви. Дано мога да ви помогна.
Ходжис разказва за пликовете с пари, които започват да пристигат в къщата на Саубърс през най-трудните дни за семейството. Описва как в един момент загадъчните пратки спират, а седем месеца по-късно Пит започва да проявява признаци на тревожност и стрес. Завършва с мнението на Тина, че брат ѝ сигурно се е опитал да се сдобие с още пари — може би от същия тайнствен източник — и в резултат се е забъркал в някаква голяма каша.
— Пуснал си е мустаци — замислено промърморва Рикър. — Вече не е при мен, а в класа по творческо писане на госпожа Дейвис, но онзи ден го видях в коридора и го избъзиках за мустака.
— Как го прие? — намесва се Джером.
— Не знам дали ме чу. Сякаш беше на друга планета. Но от мен да го знаете — тийнейджърите са отнесени. Особено когато лятната ваканция наближава.
— Да ви е споменавал за някаква тетрадка? Марка „Молескин“? — пита Холм и го гледа с надежда.
Рикър се замисля.
— Не — отсича най-накрая. — Не ми е споменавал.
Холи посърва.
— Да ви е търсил за някакъв съвет? — обажда се Ходжис. — Да е споделял някаква тревога, колкото и маловажна наглед? Имам дъщеря и знам, че децата понякога говорят за проблемите си закодирано.
Рикър се усмихва:
— Прословутото „Един приятел е закъсал…“
— Моля?
— Ами, например „Един приятел е закъсал — направил е бебе на гаджето си.“ Или „Един приятел е написал със спрей антигей лозунги на стената в мъжката съблекалня.“ Всеки учител с две-три години опит разпознава кода „един приятел“.
— Пит Саубърс разказвал ли ви е нещо за „един приятел“? — пита Джером.
— Не, доколкото си спомням. Съжалявам. Ако можех, щях да ви помогна.
Холи смотолевя тихо и без особена надежда:
— Може би приятел, който е водил таен дневник или е открил ценна информация в тетрадка?
Рикър отрицателно поклаща глава:
— Не. Много съжалявам. Боже мой, ужасно е, ако Пит наистина е в беда. Написа един от най-хубавите реферати, които съм чел от ученик. За трилогията за Джими Голд.
— Джон Ротстийн — усмихва се Джером. — Имах тениска с надпис…
— Сещам се — прекъсва го Рикър. — „Заеби, хич да не ти пука.“
— Не, другото: „Не съм ти сексиграчка за рождения ти ден.“
— А, да — казва Рикър и също се усмихва. — Другата прочута фраза.
Ходжис става.
— Аз си падам повече по Майкъл Конъли. Благодаря ви за отделеното време — казва и подава ръка за довиждане. Джером също става, но Холи не помръдва.
— Джон Ротстийн ли? — промърморва. — Авторът на романа за онова момче, което избягва от родителите си в Ню Йорк?