Выбрать главу

Ходжис знае за останките. В опожареното мазе имаше достатъчно овъглени късчета хартия, които да потвърдят, че написаното в тетрадките е от ръката на самия Ротстийн. От полицията проучиха миналото на Морис Белами и заключението подкрепи изложените от Питър факти. В които Ходжис нито за миг не се беше усъмнил.

— И какво? Отказал си да диктуваш на Пакър?

— Не само на него. Само аз мога да напиша статията. Не само защото съм пряк участник в събитията, но и защото романите на Джон Ротстийн промениха целия ми… — Млъква и поклаща глава. — Щях да кажа „целия ми живот“, но няма да е точно. Колко е живял един тийнейджър, та да променят целия му живот? Та аз само преди месец навърших осемнайсет! Мисля, че романите му промениха душата ми.

Ходжис се усмихва:

— Разбрах.

— Отговорният редактор заяви, че съм прекалено млад — за да не каже некадърен, нали? — но аз им изпратих написани от мен текстове. Помогна. Както и това, че му се изрепчих. Не беше трудно. След общуването с Морис Белами преговорите с човек от „Ню Йоркър“ са фасулска работа. Виж, с Белами се озорих. — Вдига рамене и добавя: — Разбира се, редакторите ще го променят по своя вкус. Чел съм как се прави и не възразявам. Обаче държа моята история да излезе с моето име.

— Твърда позиция, Пит.

Питър Саубърс вперва поглед в сандъка и за миг изглежда много по-възрастен от своите осемнайсет години.

— Животът е суров и човек трябва да е твърд. Разбрах го, след като баща ми беше прегазен пред Общинския център.

Ходжис не знае какво да отговори, затова не продумва.

— Знаете какво най-много интересува големите клечки в „Ню Йоркър“, нали?

Ходжис ненапразно е работил трийсет години в полицията.

— Предполагам, сбит преразказ на последните два романа. Какво се случва с Джими Голд, със сестра му, с приятелите им. Кой какво е забъркал, как, кога и как всичко накрая се оправя.

— Да. Аз съм единственият, който знае тези подробности. Което води до извинението — казва сериозно и се взира в Ходжис.

— Я стига! Не са ти повдигнати обвинения, а пък аз не те коря за нищо. Холи и Джером — също. Радваме се, че майка ти и сестра ти са добре.

— Да, обаче за малко не загинаха. Ако не бях мълчал като риба във вашата кола и не бях избягал после през задната врата на аптеката, Белами нямаше да дойде у нас. Тина още сънува кошмари.

— Обвинява ли те за тях?

— Всъщност… не.

— Виждаш ли? Тогава беше притиснат до стената. Отначало в преносния смисъл, а по-късно и в буквалния. Халидей ти беше изкарал ангелите със заплахите си. Когато си отишъл в книжарницата онзи понеделник, не си подозирал, че лежи мъртъв в кабинета си. А за Белами… дори не знаеше, че е жив, камо ли че е излязъл от затвора.

— Така е, но заплахите на Халидей не бяха единствената причина да мълча. Тогава още се надявах да задържа тетрадките. Разбирате ли? Затова не исках да говоря с вас. Затова избягах. Исках да ги притежавам. Това желание не беше на първо място в ума ми, но се спотайваше в дълбините му. Тези тетрадки… непременно ще напиша това в статията си за „Ню Йоркър“… сякаш ме бяха омагьосали. Дължа ви извинение, защото не бях много по-различен от Морис Белами.

Ходжис го хваща за раменете и го поглежда в очите:

— Ако е било така, нямаше да отидеш в Младежкия център с намерението да изгориш тетрадките.

— Неволно изпуснах запалката — спокойно казва Пит. — Стреснах се от изстрела и я изпуснах. Мисля, че щях да ги подпаля, ако Белами беше стрелял в Тина, обаче… никога няма да знам със сигурност.

— Аз знам — натъртва Ходжис. — Знам със сигурност, достатъчна за двама ни.

— Наистина ли?

— Да. Колко ще ти платят за статията?

— Петнайсет хиляди долара.

Ходжис подсвирква.

— Ако я одобрят — добавя Пит. — Но ще я одобрят, къде ще ходят. Господин Рикър ми помага и се получава доста добре. Нахвърлял съм на чернова половината. Не ме бива твърде в художествените измислици, но в документалистиката съм добър. Може някой ден да си изкарвам хляба с това, кой знае.

— Какво ще правиш с парите? Ще ги запазиш за таксата в колежа ли?

Пит поклаща глава:

— Колежът няма да ми избяга. Парите са за „Чапъл Ридж“. Тина ще учи там тази година. Не мога да ви опиша колко е щастлива.

— Чудесно. Много се радвам.

Известно време безмълвно се взират в сандъка. Откъм пътеката се чуват стъпки и мъжки гласове. Появяват се двама души с почти еднакви карирани ризи и с джинси, явно купени наскоро, защото се виждат гънките от опаковането. Сигурно си въобразяват, че така се обличат всички в глухата провинция. Единият е провесил на шията си фотоапарат, другият мъкне втора лампа.