— Как беше обедът? — извиква им Пит, докато прекосяват потока, стъпвайки от камък на камък.
— Идеален — отговаря онзи с фотоапарата. — Бяхме в „Дени“ и хапнахме по един от специалитетите им — сандвич с шунка и с бъркани яйца, плюс настъргани картофи на тиган, които сами по себе си бяха кулинарен шедьовър. Хайде, Пит, ела. Ще те снимам първо коленичил до сандъка, а после как надничаш вътре.
— Той е празен! — възразява Пит.
Фотографът почуква с пръст по челото си:
— Читателите ще задействат въображението и ще се питат: „Как ли се е почувствал, когато е видял това литературно съкровище?“ Нали така?
Пит става и изтупва праха от джинсите си, които са избелели и не изглеждат нелепо като тези на пришълците.
— Останете да погледате, господин Ходжис. Не всеки осемнайсетгодишен ученик има шанса да види своя снимка на цяла страница в „Ню Йоркър“ редом със статия, написана от него.
— С удоволствие, Пит, обаче имам още една задача.
— Жалко. Е, благодаря, че ме изслушахте.
— Хрумна ми нещо. Ще го вмъкнеш ли в статията?
— Какво?
— Че тази история не започва с теб и с твоята находка — Ходжис поглежда вехтия сандък: черен, протрит, с издраскан обков и с олющен капак. — Започва с човека, който го е заровил. И когато ти хрумне да се обвиняваш за погубените ръкописи, помисли какво би казал Джими Голд в подобен случай.
Пит се засмива и му подава ръка:
— Готин човек сте, господин детектив в оставка.
Ходжис стиска дланта му:
— За теб вече съм Бил. Хайде, бягай да се усмихваш пред обектива. — Прекосява потока и се обръща към отсрещния бряг. Следвайки указанията на фотографа, Пит е коленичил до сандъка и е сложил ръка върху олющения капак — класическата поза на собственик. Напомня на Ходжис една снимка на Ърнест Хемингуей, който клечи до застрелян от него лъв. Но в изражението на Пит няма и помен от самодоволната, ухилена, еснафска самоувереност на Хемингуей. Изражението на Пит сякаш казва: „Това никога не ми е принадлежало.“
„Запомни тази мисъл, хлапе — мисли си Ходжис и продължава към колата. — Запомни я.“
Дрън
Ходжис каза на Пит, че има още една задача, обаче не беше точно така. Ако беше обяснил, че го чака работа по един случай, пак нямаше да е точно, но щеше да е по-близо до истината.
Малко преди да тръгне за срещата с момчето, му телефонира Беки Хелмингтън, сестра в клиниката по мозъчна травматология. Ежемесечно ѝ дава скромна сума, за да го държи в течение за състоянието на Брейди Хартсфийлд — пациента, когото той нарича „моя човек“. Тя го информира и за всичко необичайно, случващо се в отделението, разказва му какви слухове се разпространяват сред персонала. Рационалният му ум настоява, че тези слухове са безпочвени и че всяко странно явление има своето логично обяснение, но в дълбините на съзнанието му се простира океан (той смята, че с всеки човек е така), в който плуват странни същества.
— Как е синът ти, Беки? — попита той сестрата. — Надявам се, че скоро не е падал от дървета.
— Не, не, Роби е добре. За друго ви търся. Четохте ли днешния вестник, господин Ходжис?
— Още не съм го извадил от найлоновата опаковка. — В тази нова ера, когато можеш да прочетеш в интернет всичко, което те интересува, вестникът често остава в найлоновия плик и стои до креслото като изоставено дете.
— Прегледайте местните новини на втора страница. И ми се обадете.
След пет минути той ѝ позвъни:
— Господи!
— И аз реагирах така. Беше добро момиче.
— На работа ли си?
— Не, гостувам на сестра си в другия край на щата. Ще прекараме заедно уикенда. — Замълча за миг и изтърси: — Откровено казано, мисля да се преместя в интензивното в главния корпус. Освободи се място, а и ми писна от доктор Бабино. Понякога невролозите са по-луди от пациентите си. — Беки отново замълча, после добави: — Щях да кажа, че ми е писнало и от Хартсфийлд, но няма да е съвсем вярно. Всъщност ме е страх от него. По същия начин като малка се страхувах от къщата, за която се говореше, че е обитавана от духове.
— Сериозно?
— Да. Знаех, че там няма привидения, обаче си казвах: „Ами ако има?“
Ходжис пристига в болницата малко след два часа. В този предпразничен следобед клиниката по мозъчна травматология е необичайно пуста — най-малкото необичайно за през деня.