Тъкмо това „лошо“ продължи твърде дълго, междувременно Морис непрекъснато си повтаряше мантрата на Джими Голд от „Беглецът“: „Заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука…“ Мантрата помогна.
Донякъде.
През следващите седмици Олгуд го изнасилваше всяка нощ ту отзад, ту в устата. Морис предпочиташе да го чукат в задника, защото там няма вкусови рецептори. Така или иначе ако Кора Ан Хупър, жената, която беше нападнал в състояние на безпаметност, знаеше какво му се случва, щеше да си каже, че си е получил заслуженото. Не беше честно — тя беше изнасилена само веднъж, да му се не види!
Към затвора имаше фабрика за джинси и работни облекла. Морис беше изпратен в бояджийския цех. На петия ден един приятел на Олгуд го хвана за китката, заведе го зад казана със синята боя и му заповяда да си свали панталона.
— Стой мирно — каза му, — другото е моя работа. — А като свърши, добави: — Не съм педал, ама и на мен ми се чука. Само да си гъкнал, че съм обратен, и ще ти светя маслото.
— Няма — изпъшка Морис. „Заеби, хич да не ти пука — помисли си. — Хич да не ти пука.“
Едни ден в средата на март 1979, когато затворниците бяха на спортната площадка, до Морис се приближи един як, татуиран мъжага, приличащ на рокер от „Ангелите от ада“.
— Моеш ли да пишеш? — попита, говорейки провлечено като южняк. — Чух, че моеш.
— Да. — С крайчеца на окото си Морис зърна Олгуд, който видя кой върви до него и на бърза ръка се отклони към коша за баскетбол в другия край на площадката.
— Аз съм Уорън Дъкуърт, ама ми викат Дък.
— Казвам се Морис Бе…
— Знам кой си. Разпаaят, че пишеш хуаво.
— Вярно е — отсече Морис без престорено скромничене. Беше впечатлен от това как Рой Олгуд побърза да се изпари.
— Моеш ли да драанеш едно писъмце на жената, ако ти светна кво да напишеш? Ама да е… някак… тъй, по-засукано.
— Мога и ще го напиша, обаче си имам ядове.
— Знам кви са ти ядовете. Ти драани едно готино писмо на жената, че да спре да мрънка за развод, и не бери грижа за кльощавия ебалник в твоя кафез.
„Аз съм кльощавият ебалник“ — помисли си Морис, обаче мъничко се обнадежди.
— Господине, жена ти ще получи най-прекрасното писмо, което е чела досега — каза.
Втренчи се в мощните бицепси на Дъкуърт и си спомни нещо, което беше гледал по канал за природонаучни филми: птичка, която живее в устата на крокодил и преживява, като кълве от зъбите му останките от храната. Като се замисли човек, тая тарикатка добре си беше уредила живота.
— Ще ми трябва хартия — добави и се сети за изправителния дом, където му отпускаха само по пет мижави листа долнокачествена хартия, осеяна с черни точки, напомнящи предракови бенки.
— Ше я имаш. Коолкото ти душа иска. Ти само напиши онуй писмо, накрая речи, че сяка дума съм я рекъл аз, а ти само си я записал.
— Добре. Според теб какво най-много ще я разчувства?
Дък се замисли и лицето му грейна:
— Че се шиба страхотно?
— Тя си го знае. — Сега пък Морис се замисли. — Споменавала ли е какво би променила, ако може да си направи пластична операция?
Онзи сбърчи вежди:
— Де да знам, да я ебеш… все разпрая, че задникът ѝ е мноо голям. Ама ти да не земеш да го напишеш, че съвсем ще пощурее.
— Ще напиша, че обожаваш да стискаш сочното ѝ дупе.
Дък доволно се ухили:
— Ей, внимаай, че току-виж съм ти скочил.
— Има ли си любима рокля?
— Ъхъ, една такава, зелена, от коприна. Майка ѝ ѝ я подари миналата година, малко преди да ме окошарят. Слага си я, кат ходим на танци. — Огледа се и добави: — Мамка ѝ, ако пак ходи да танцува… обаче сигур ходи. Да, ходи. Не моа даже името да си напиша, ама не съм глупак.
— Искаш ли да напиша колко обичаш да докосваш дупето ѝ, когато тя е със зелената рокля? И че пламваш от страст?
Дък се втренчи в него — погледът му изразяваше нещо, което Морис виждаше за първи път в „Уейнсвил“ — уважение.
— Мааму стара. Харесва ми.
Морис продължаваше да разсъждава: жените не мислят само за секс, в секса няма романтика.
— Какъв цвят ѝ е косата?
— Абе, знам ли къв е сеа? Тя брьонетка, когат не се вапцва.
„Брюнетка! Нищо романтично — каза си Морис, — но може да минем и без цвета на косата.“ Внезапно му хрумна, че разсъждава като рекламен агент, опитващ се да си пробута стоката, и побърза да прогони тази мисъл. Оцеляването преди всичко!