В изправителния дом два пъти седмично Морис се срещаше с психотерапевт, чисто име беше Къртис Ларсън, но всички му викаха Кърт Смърт. Кърт Смърт неизменно завършваше сеанса с въпроса: „По чия вина си тук?“
Повечето младежи, дори най-тъпите, знаеха какво трябва да отговорят. Морис също знаеше, обаче всеки път казваше:
— По вина на майка ми!
По време на последния сеанс малко преди освобождаването на Морис Кърт Смърт скръсти ръце на бюрото си и безмълвно се втренчи в младежа. Морис знаеше, че онзи го чака да сведе поглед. Не го направи.
— В психиатрията съществува термин за твоето поведение — избягване на вината — накрая каза Къртис Ларсън. — Ще се върнеш ли тук, ако продължиш да прехвърляш вината другиму? Надали. След няколко месеца ще навършиш осемнайсет, затова при следващото ти развихряне — а следващо безспорно ще има, — ще те съдят като пълнолетен. Питам те за последен път: кой е виновен, че си тук?
— Майка ми — без колебание отговори Морис. Не защото избягваше да си признае вината, а понеже това беше самата истина.
В периода между петнайсетата и седемнайсетата си годишнина той прочете още безброй пъти първите два романа от трилогията за Джими Голд — подчертаваше цели пасажи и пишеше в белите полета бележки, изразяващи мнението му. Само веднъж препрочете „Беглецът уляга“ и почти се насили да я довърши. Щом вземеше книгата, сякаш в корема му натежаваше оловна топка, защото знаеше какво ще се случи. Омразата му към създателя на Джими Голд все повече се усилваше. Кой е дал право на Ротстийн да съсипе главния си герой? Защо поне не му позволи да загине, обгърнат от ореола на славата, а го остави жив, за да прави компромиси, да мошеничества на дребно и да си въобразява, че е бунтар, защото чука шавливата съседка, продаваща козметичните продукти на „Амуей“?
Мислеше да пише на Ротстийн и да го помоли — не, да го принуди да даде обяснение, обаче в статията в „Тайм“ се споменаваше, че мръсникът не чете писмата от почитателите си, камо ли да им отговаря.
След много години Хипи Рики щеше да каже на Пит Саубърс, че повечето младежи и девойки, запалили се по книгите на определен автор — Вонегът, Хесе, Бротиган, Толкин, — рано или късно си намират нови кумири. Вероятно същото щеше да се случи и с Морис, ако не беше скандалът с гадината, решена да му съсипе живота, понеже вече не можеше да си го върне на онзи, който беше съсипал нейния живот. Анита Белами с тъпата номинация за „Пулицър“, поставена в рамка, с тъпата изрусена, тупирана и обилно напръскана с лак коса и с проклетата иронична усмивка!
През 1973, по време на февруарската ваканция, тя прочете за един ден трите романа за Джими Голд. А те принадлежаха само на него, на Морис, и тя без разрешение ги беше взела от полицата в неговата стая. Прибирайки се у дома, той влезе в дневната и първото, което видя, бяха книгите на масичката; върху „Беглецът отива на война“ имаше кръгла влажна следа — явно там беше стояла чаша с вино. Той не можа да продума — нещо, което му се беше случвало само няколко пъти през краткия му живот.
За разлика от него Анита беше много словоохотлива:
— Повече от година говориш за тези книги и ми стана интересно защо толкова ги хвалиш. — Отпи от виното и добави: — Тази седмица съм в отпуска, та реших да ги прегледам. Смятах, че ще ми е необходимо повече време, обаче ги прочетох за един ден. Не са кой знае колко големи, нали?
— Ти… — Той се задави. — Влизала си ми в стаята!
— Не възразяваш, когато влизам да ти сменя спалното бельо или да ти подредя изпраните и изгладени дрехи. О, да, сетих се — сигурно си си мислил, че за теб се грижи вълшебна фея!
— Книгите са мои! Бяха на моята специална полица! Не биваше да ги вземаш!
— С удоволствие ще ги върна на мястото им. Не бой се, не съм пипала списанията под леглото ти. Наясно съм, че момчетата трябва да… се развличат.
Морис тръгна към масичката, пристъпвайки на вдървените си крака, сякаш изведнъж превърнали се в кокили, и протегна към книгите ръцете си, внезапно превърнали се в куки. Погледна влажното петно на задната корица на „Беглецът отива на война“ и си помисли: „Поне да беше съсипала с тъпата си чаша «Беглецът уляга».“
— Признавам, че тези книжки представляват любопитно четиво — отново подхвана Анита Белами, говорейки поучително, сякаш четеше лекция. — Най-малкото защото показват израстването на неособено талантлив писател. Разбира се, първите две са доста скучни, както например романът „Том Сойер“ е по-скучен от „Хъкълбери Фин“, но последната — макар да не е равностойна на „Хъкълбери Фин“ — говори за творческа зрялост.