Анди не отговори на нито едно писмо.
През 2010 „личната“ му лястовичка отново се върна в Канистрано — този път беше с черен костюм, все едно се беше облякла за собственото си погребение. „Което ще е в скоро време — ехидно си помисли Морис, — ако свинята не отслабне.“ Сега бузите ѝ бяха провиснали като месести торби, очичките ѝ бяха като стафиди, боднати в бухнало тесто, кожата ѝ беше жълтеникава. Беше заменила черната чанта със синя, но показанията ѝ пред комисията бяха същите. Кошмарни сънища! Безкрайни посещения при психотерапевт! Живот, съсипан от звяра, който я беше насилил през онази нощ! И тъй нататък, и тъй нататък. На Морис му идваше да ѝ кресне: „Не го ли забрави вече това изнасилване? Все на него ли ще циклиш? Не искаш ли да започнеш нов живот?“
Докато вървеше обратно към килията, непрекъснато си повтаряше: „Заеби, хич да не ти пука! Заеби, хич да не ти пука!“
През тази година навърши петдесет и пет.
През един мартенски ден на 2014 служител от охраната дойде в библиотеката, където Морис седеше зад голямото бюро и за трети път четеше „Американски пасторал“ (според него най-хубавата книга на Филип Рот). Надзирателят му съобщи, че го викат в дирекцията.
— Защо? — попита Морис и стана. Обикновено посещенията в дирекцията не вещаеха нищо добро. Най-често там чакаха ченгета, които искаха да изпортиш някого и ти отправяха грозни заплахи, ако откажеш.
— Комисията по пробациите — лаконично отговори онзи.
— Не може да бъде. Има някаква грешка. Следващото ми изслушване е догодина.
— Правя каквото ми наредят — намръщи се надзирателят. — Ако не искаш да береш ядове с мен, намери някой да те замести и бъди така добър да си вдигнеш задника.
Комисията за предсрочните освобождавания (сега състояща се от трима мъже и три жени), се беше събрала в залата за конференции. Юрисконсулът Филип Даунс, който допълваше бройката за щастлива седмица, прочете писмо от Кора Ан Хупър. Морис беше поразен. Мръсницата беше болна от рак. Новината беше чудесна, но следващата беше изумителна. Гадината съобщаваше, че оттегля възраженията си за предсрочното освобождаване на Морис Белами, и добавяше, че съжалява, задето не го е направила по-рано. Следващото писмо, което Даунс прочете, беше от Центъра за култура и изкуства, наричан от местните ЦКИ. Години наред там приемаха мнозина бивши затворници и бяха готови да назначат и Морис Белами на половин работен ден като компютърен оператор, ако през месец май той бъде освободен предсрочно от „Уейнсвил“.
— Предвид примерното ви поведение през изминалите трийсет и пет години и писмото на госпожица Хупър — каза Даунс — прецених, че е редно вашият случай да бъде разгледан с една година по-рано от определената дата. Госпожицата ни съобщава, че не ѝ остава много време, и съм уверен, че иска да приключи тази история. — Обърна се към комисията и попита: — Какво решавате, дами и господа?
Морис вече знаеше какво ще е решението на дамите и господата, иначе нямаше да го повикат тук. Шестимата единодушно гласуваха за предсрочното му освобождаване.
— Доволен ли сте, господин Белами? — попита Даунс.
Морис, който обикновено не взимаше уста на заем, сякаш си беше глътнал езика, но и не се налагаше да отговори. Той се разрида.
Два месеца по-късно след консултациите, задължителни за всички затворници, подлежащи на освобождаване, и малко преди деня, в който трябваше да започне работа в ЦКИ, той излезе от „Уейнсвил“ и се върна в света на свободните хора. В джоба му бяха парите, спечелени за трийсет и пет години работа в бояджийския цех, цеха за мебели и в библиотеката — общо две хиляди и седемстотин долара, плюс няколко цента.
Още малко търпение и тетрадките на Ротстийн щяха да са негови.
Втора част
Стари приятели
1.
Кърмит Уилямс Ходжис (за приятелите си просто старият Бил) шофира към летището. Свалил е стъклата до долу, надул е радиото и припява заедно с Дилан „Пътувам с пощенския влак“. Вече не е младок, чукнал е шейсет и шест, но изглежда доста добре за човек, прекарал инфаркт. След аварията с „помпичката“ е свалил двайсетина килограма и вече не хапва от нездравословните боклуци, които го убиваха с всеки залък.