Всъщност не.
Напоследък има още едно.
Тетрадките на Джон Ротстийн отново се появиха в живота му.
Сервитьорът — младеж с бяла риза и с впит черен панталон — безшумно и грациозно се приближава до масата. Дългата му тъмноруса коса е вързана на опашка и изваяните му скули се набиват на очи. Дрю участва в малка театрална трупа вече трийсет години (странно как времето лети… и все пак не съвсем), и си мисли, че Уилям е идеален за ролята на шекспировия Ромео, стига да го бива в актьорското изкуство. Всъщност добрите сервитьори винаги си падат малко и актьори.
— Желаете ли още нещо, господин Халидей?
„Да! — мислено отговаря Дрю. — Още две такива порции, плюс два крема брюле и маслен ягодов сладкиш!“ Обаче казва:
— Само чаша кафе.
Усмивката на Уилям разкрива зъби, свидетелстващи за редовните му посещения при първокласен специалист:
— Нося го след две секунди.
Дрю неохотно отмества чинията си, устоявайки на изкушението да оближе соса. Изважда бележника си — естествено марка „Молескин“, джобен формат. Прелиства страниците, изписани с бележки от последните четири месеца — адреси, задачи за деня, цени на книги, които е поръчал или ще поръча за различни клиенти. Към края на отделна празна страница са написани две имена. Първото е Джеймс Хокинс. Дрю се пита дали младежът съзнателно или случайно е избрал този псевдоним. Днешните хлапаци четат ли книгите на Робърт Луис Стивънсън? Склонен е да мисли, че този ги е чел. Все пак твърди, че следва литература, а Джеймс (Джим) Хокинс е героят-разказвач от „Островът на съкровищата“.
Името, написано под Джеймс Хокинс, е Питър Саубърс.
9.
Саубърс — представящ се като Хокинс — влезе за първи път в книжарницата преди две седмици; под носа му се мъдреха нелепи, рехави тийнейджърски мустачки, вероятно пуснати наскоро за камуфлаж. Беше с кръгли очила с черни рогови рамки, подобни на онези, които Дрю (по онова време Анди) носеше, когато Джими Картър беше президент. В книжарницата рядко влизаха тийнейджъри и това радваше Халидей. Младите момчета все още го привличаха понякога — като например сервитьорът Уилям, — обаче тийнейджърите се отнасяха небрежно с ценните книги, пипаха ги с мръсни ръце, връщаха ги на рафта обърнати наопаки, понякога дори ги изпускаха на пода. Освен това имаха непростимата склонност към кражби.
Този изглеждаше готов да се врътне и да хукне към вратата, ако Дрю извика „бау“. Въпреки че беше доста топло, носеше яке с емблемата на „Сити Колидж“. Халидей, който беше изчел доста романи за Шерлок Холмс, прибави този факт към мустаците и „професорските“ очила, и заключи, че хапльото се опитва да мине за по-възрастен — все едно, че иска да влезе в нощен бар, а не в книжарница за редки издания.
„Искаш да те взема поне за двайсет и една годишен — помисли си Дрю, — обаче се басирам, че нямаш и седемнайсет. Не си дошъл само да позяпаш, нали? Сигурен съм, че си тук с определена цел.“
Хлапакът носеше под мишница голяма книга и светложълт плик. Отначало Дрю си помисли, че ще го помоли да оцени някоя плесенясала вехтория, която е намерил на тавана, но когато господин Мустачко колебливо се приближи, забеляза върху гръбчето на книгата лилав стикер и веднага го позна.
Понечи да каже „Здрасти, синко“, но се въздържа. Нека малкият си мисли, че се е дегизирал сполучливо като по-голям. Няма лошо.
— Добър ден, сър. Мога ли да ви бъда полезен?
Младият господин Мустачко не отговори веднага. Рехавите му тъмнокафяви мустаци, пуснати наскоро, контрастираха с бледността на лицето му. Сигурно се питаше дали да не измънка „Не, благодаря“ и да се изниже. Една дума щеше да е достатъчна да го отпрати, но Дрю страдаше от типичната за повечето антиквари болест: любопитство. Затова удостои момчето с най-благата си усмивка тип „не бих убил даже муха“, скръсти ръце и зачака.
— Ами… — смотолеви най-сетне момчето. — Може би.
Дрю повдигна вежди.
— Вие купувате и продавате редки издания, нали? Така пише в сайта ви.
— Така е. Купувам, ако преценя, че мога да ги продам с печалба. В това е същността на бизнеса.
Момчето събра кураж — Халидей сякаш видя как го прави — и пристъпи към бюрото, където старовремска настолна лампа хвърляше кръг от светлина върху разхвърлени книжа, които някой неуспешно се беше опитал да подреди. Дрю му подаде ръка:
— Андрю Халидей.
Момчето се здрависа, после бързо пусна дланта му, сякаш се страхуваше, че Дрю може да го награби.
— Аз съм Джеймс Хокинс.