Джеймс Хокинс или му повярва, или се престори, че приема думите му за чиста монета.
— Колко ще е комисионата ви?
Дрю учтиво се засмя:
— Синко… Джеймс… никой търговец не очаква комисиона при подобна сделка. При положение, че творецът — или на юридически език, собственикът на откраднатата вещ, е бил убит. Ще делим поравно.
— Не! — заяви малкият без нито миг колебание. Може да не беше успял да си пусне мустаци като на каубой в уестърн, но имаше топки, а и ум в главата. — Седемдесет на трийсет. В моя полза.
Халидей можеше да се съгласи да продаде за около четвърт милион шестте тетрадки и да даде на хлапака седемдесет процента от петдесет бона, но нали „Джеймс Хокинс“ очакваше от него да се пазари поне малко? Нямаше ли да се усъмни, ако антикварят приемеше веднага?
— Шейсет на четирийсет. Това е окончателното ми предложение, и то при условие, че намеря купувач. Ще вземеш трийсет хиляди за нещо, което си намерил в кашон с вехти романчета като „Челюсти“ и „Мостовете на Медисън“. Според мен никак не е зле.
Хлапакът запристъпва от крак на крак и не продума. Очевидно се двоумеше.
Дрю пак си лепна благата усмивка на човек, който не би убил дори муха:
— Остави ми фотокопията. Ела след седмица и ще ти кажа как вървят нещата. И чуй един съвет — стой по-далеч от Джарет. Този тип ще те обере до шушка.
— Искам парите в брой.
„Всички искаме в брой“ — помисли си Дрю и промърмори:
— Изпреварваш събитията, синко.
„Джеймс“ явно взе решение и остави плика на бюрото, отрупано с книжа:
— Добре, ще дойда пак.
„О, да, несъмнено — каза си Халидей. — Мисля, че тогава ще съм в много по-изгодна позиция да преговарям.“
Подаде му ръка. Младежът я хвана и я задържа съвсем за кратко, колкото да не изглежда невъзпитан. Сякаш се страхуваше да не остави пръстови отпечатъци. Което в известен смисъл вече бе направил.
Дрю го изчака да излезе, после се тръсна на стола си (който примирено изпъшка) и събуди задрямалия макинтош. Над входната врата имаше две охранителни камери, гледащи в двете посоки на Лейсмейкър Лейн. Халидей проследи на екрана как момчето зави по Кросуей Авеню и изчезна от погледа му.
Ключът към този пъзел беше лилавият стикер на гръбчето на „Депеши от Олимп“. Означаваше, че книгата е взета от обществената библиотека, а Дрю знаеше всички клонове в града. С лилаво маркираха справочните издания в библиотеката на Гарнър Стрийт и изнасянето им от читалните беше забранено. Ако момчето беше пъхнало книгата под якето си, на бариерата на изхода щеше да се чуе пищене, защото стикерът беше и електронен чип за предотвратяване на кражби. Той свърза това с познанията за литература, демонстрирани от момчето, и като същински Шерлок Холмс, използващ дедуктивния метод, стигна до определено заключение.
Влезе в сайта на библиотеката на Гарнър Стрийт и разгледа менютата: ЛЯТНО РАБОТНО ВРЕМЕ, ДЕЦА И УЧЕНИЦИ, ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ, КЛАСИЧЕСКИ ФИЛМИ и последно, но съвсем не маловажно: НАШИЯТ ЕКИП.
Кликна на тази иконка и не му се наложи да търси по-нататък, поне засега. Над полетата с биографични справки за служителите имаше тяхна обща снимка — двайсетина човека, застанали на моравата пред библиотеката. Над групата се извисяваше статуята на Хорас Гарнър, държащ отворена книга. Всички се усмихваха широко, включително „Хокинс“ (без мустаци и без бутафорни очила), третият отляво надясно на втория ред. Според биографичните бележки младият Питър Саубърс беше ученик в местната гимназия, назначен на почасово работно време. Мечтата му беше да следва литература с втора специалност библиотекознание.
Дру продължи да търси информация за момчето, улеснен от доста необичайното му фамилно име. Беше плувнал в пот, и то с основание. Шестте тетрадки вече му се виждаха като трохи — лек ордьовър, изострящ апетита. Но всичките — сред които вероятно беше и четвъртият роман за Джими Голд, ако смахнатият му приятел не го беше излъгал преди години — за всичките можеше да получи петдесет милиона, ако ги раздели и продаде на различни колекционери. Само от четвъртия роман от поредицата за Джими Голд можеше да гушне двайсет милки! А с Мори Белами извън играта, затворен за дълго в пандиза, единствената пречка за спечелването на джакпота беше някакво си гимназистче, което дори не можеше да си пусне мустаци като мустаци.
10.
Сервитьорът Уилям се връща със сметката и Дрю пъхва в кожената папчица картата си „Американ Експрес“. Сигурен е, че няма да бъде отхвърлена. Не е толкова уверен за другите две, но гледа да погасява задълженията си по тази, защото я използва при бизнес трансакциите си.