Напоследък бизнесът му не върви добре, макар че би трябвало да е обратното, да му се не види. Би трябвало да процъфтява, особено между 2008 и 2012, когато американската икономика се срина и оттогава не може да стъпи на крака. При такива кризи стойността на ценните стоки — реалните неща за разлика от компютърните битове и байтове на Нюйоркската фондова борса — винаги се вдига. Злато, диаманти, да, но също и произведения на изкуството, антики, редки книги. Конкурентът му в Канзас Сити — шибанякът Майкъл Джарет — си е купил порше и се фука с него във Фейсбук.
Мислите му се насочват към втората среща с Питър Саубърс. Ще му се хлапакът да не беше научил за третата ипотека. Беше повратен момент. Може би повратният момент.
Финансовите тегоби на Дрю започнаха с онази проклета книга на Джеймс Ейджи „Да прославим известните“. Разкошно томче, отлично запазено книжно тяло, с автографите на Ейджи и на Уокър Еванс, фотографа, чието дело са снимките в книгата. Откъде можеше да знае, че този екземпляр е краден?
Добре де, досещаше се, защото видя предупредителни сигнали, които трябваше да му подскажат да не се захваща с тази работа, обаче продавачът нямаше представа за реалната стойност на книгата и Дрю прояви непредпазливост. Не дотам (слава богу), че да го глобят или да го тикнат в затвора, но имаше последствия, и то дългосрочни. От 1999 насам от него сякаш се разнася неприятна миризма и на всеки конгрес, симпозиум или търг за книги почтените дилъри и купувачи го избягват, освен ако — каква ирония! — самите те не разполагат с опасна стока, от която искат бързо да се отърват. Понякога, когато го налегне безсъние, Дрю си мисли: „Те ме тласкат към тъмни сделки. Вината не е у мен. Аз съм жертвата.“
Тъкмо заради това Питър Саубърс е още по-важен.
Уилям се връща с кожената папчица. Изглежда прекалено сериозен и сърцето на Дрю се свива. Може би картата му все пак е била отхвърлена. После любимият му сервитьор се усмихва и Дрю, който е затаил дъх, облекчено въздиша.
— Благодаря, господин Халидей. Винаги е удоволствие да ви видя.
— И за мен, Уилям, и за мен е удоволствие. — Подписва се със замах на касовата бележка и пъха обратно в портфейла си картата „Американ Експрес“ — поошушкана, но все още валидна.
Докато върви към книжарницата (и през ум не му минава, че се поклаща като паток), отново се замисля за второто посещение на младежа, което мина доста добре, но не колкото той се надяваше. Първия път хлапакът беше толкова притеснен, че Дрю се безпокоеше да не би да му скимне да унищожи безценните ръкописи, на които се е натъкнал. Но блясъкът в очите му — особено когато извади втория лист с пиянските излияния за критиците, — отричаше този вариант.
„Този текст е истински, така мисля! Жив и дишащ!“ — беше казал Саубърс.
„Способен ли е да го убие? — пита се Дрю, като влиза в книжарницата и обръща табелата от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО. — Не мисля. Нито ще предаде съкровището на властите, както заплашва.“
Следващият ден е петък. Саубърс беше обещал да дойде веднага след часовете, за да приключат сделката. Въобразява си, че ще преговарят. Въобразява си, че още държи козове. Може би, но Дрю ще го надцака.
Лампичката на телефонния секретар примигва. Вероятно някой иска да му продаде застраховка или удължена гаранция за смотаната му кола (мисълта как Джарет кара новото си порше из Канзас Сити отново жегва егото му), но знае ли човек, може да е клиент. Очертава се да спечели милиони, но докато не са в ръцете му, всичко трябва да върви рутинно.
Натиска копчето, за да провери кой го е търсил, докато е обядвал в бистрото, и веднага разпознава гласа на Саубърс.
Изслушва съобщението и свива юмруци.
11.
Когато тарикатът, представил се като Хокинс, дойде отново в петък, мустаците му бяха малко по-гъсти, но стъпките му бяха все така предпазливи — като на плахо животинче, приближаващо към вкусна примамка. През изминалата седмица Дрю бе научил много за него и семейството му. Както и за фотокопията. Три различни компютърни програми потвърдиха, че текстовете са от същия човек, написал писмото до Фланъри О’Конър. Две от тези програми анализираха почерка. Третата — макар и тестът да не бе съвсем надежден поради малкия обем на материала — посочи някои стилистични сходства, повечето от които хлапакът вече беше забелязал. Тестовете бяха част от арсенала, който Дрю подготвяше за преговорите с бъдещите купувачи. Самият той нямаше съмнения, защото преди трийсет и шест години на маса пред кафенето „Щастливата чаша“ със собствените си очи беше видял една от въпросните тетрадки.