Оставя триколката до стълбите към входа и един по един пренася кашоните до вратата. Тъкмо когато изважда ключовете от джоба си, отпред спира раздрънкан датсун. Зад волана е господин Еванс, треньор по бейзбол на младежите от Малката лига, когато в този район още имаше такива отбори. Пит беше играл в „Зебрите на Зоуни“ под неговото ръководство.
— Здрасти, аутфилдер! — Еванс се накланя към дясното стъкло, за да го свали.
„Мамка му! — изругава наум момчето. — Мамка му, мамка му, мамка му!“
— Здравейте, треньор Еванс — промърморва.
— Какво правиш? Да не се канят отново да отворят Центъра?
— Май не. — Пит си беше намислил какво да каже, ако се наложи да обяснява присъствието си тук, но се беше надявал да мине без обяснения. — Другата седмица ще има някакво политическо мероприятие. На Дружеството на жените-гласоподавателки. Дебат или нещо от този род. Не знам точно.
Звучи правдоподобно, защото изборите наближават. Първичните са само след две седмици и общинските проблеми са темата на деня.
— О, да, има върху какво да поспорят. — Господин Еванс — пълничък и добродушен, не беше особено умел стратег, обаче нямаше равен в сплотяването на отбора. След мачове и тренировки черпеше всички с газирани напитки. И сега носи шапката с емблемата на „Зебрите на Зоуни“, вече избеляла и зацапана с петна от пот.
— Искаш ли помощ?
„О, не! Не, моля те, боже, само не това!“
— Не, благодаря.
— Абе, я да ти помогна, тъкмо ще се поразкърша. — Еванс изключва двигателя на датсуна и тромаво се прехвърля на другата седалка, готов да слезе от колата.
— Честно, тренер, ще се справя сам. Ако сме двама, ще свършим много бързо и ще трябва да се върна в час.
Господин Еванс се засмива и се намества обратно зад волана.
— Аха, ясно. — Завърта стартера и от ауспуха на датсуна излиза син дим. — Да не забравиш да заключиш после, чу ли?
— Няма. — Ключовете се изплъзват от потните пръсти на Пит и падат на земята. Той се навежда да ги вдигне и когато се изправя, датсунът вече потегля.
„Благодаря ти, боже. И моля те, не позволявай да се обади на баща ми, за да го похвали за примерния му син.“
Първият ключ не пасва в ключалката. Вторият влиза леко, но не се превърта. Пит го вкарва и изкарва няколко пъти, по лицето му се стичат струйки пот и парят очите му. Егати късметът! Мисли си, че май все пак ще се наложи да изрови пътническия сандък, което означава да се върне в гаража за лопата, но изведнъж ключалката престава да се инати. Пит отваря вратата, внася кашоните и се връща за триколката. Не иска някой да я види и да се запита защо е оставена тук.
Просторните стаи на Младежкия център са почти разчистени от мебелите и сега изглеждат още по-големи. Горещо е, защото климатикът не работи, въздухът е спарен и запрашен. Заради шперплатите на прозорците цари полумрак. Стъпките на Пит отекват в тишината, докато пренася кашоните до кухнята, минавайки през големия салон, където хлапетата играеха на настолни игри и гледаха телевизия. Мазето също е заключено, но първият ключ, който пробва, го отваря. Добре че има ток, защото не му дойде наум да вземе фенерче.
Сваля в мазето първия кашон и с радост вижда, че помещението е претъпкано с вехтории. Десетки масички са струпани до едната стена, отсреща са облегнати един върху друг минимум сто сгъваеми стола, има старомодни касетофони и конзоли за видеоигри и — най-хубавото от всичко — много кашони, приличащи на неговите. Надниква в някои и вижда стари спортни трофеи, рамкирани снимки на училищни отбори от осемдесетте и деветдесетте години, опърпана екипировка за бейзболен кетчър, блокчета от „Лего“. О, боже, на някои кашони даже пише „КУХНЯ“! Пит подрежда своите кашони до тях, където няма да се набиват на очи.
„Дотук ми провървя — мисли си. — Ако се измъкна, без някой да ме сгащи и да ме разпитва какви ги върша тук, всичко ще е наред.“
Заключва мазето и тръгва обратно към главния вход. Чува ехото от стъпките си и си спомня колко често водеше тук Тина, когато родителите им се караха — бягаха, за да не станат свидетели на поредния скандал.
Надниква навън, установява, че Бърч Стрийт е безлюдна, и сваля по стълбите триколката на Тина. Връща се, заключва входната врата и се отправя към къщи, като не пропуска да махне на господин Тай. Този път му е по-лесно да се прави на непукист, дори разменя няколко подхвърляния с Били Тай. На второто кучето улавя фризбито и всички се разсмиват. След като тетрадките вече са в мазето на затворения Младежки център, незабележими сред другите кашони, му е лесно да се смее. Чувства се олекнал с двайсет килограма.