— Ела за малко, Холс — казва ѝ. — Налага се да ми помогнеш. Вземи и десертчетата.
Тя колебливо влиза в кабинета, поглежда Тина Саубърс и въздъхва с облекчение. Още повече се успокоява, когато момичетата вземат по едно десертче. Ходжис посяга към плика. Хапна на обяд една салата, обаче му се струва, че е било преди месец, а и вегетарианският бургер не го засити. Понякога си мечтае да отиде в „Макдоналдс“ и да си поръча всичко в менюто.
— Ммм, с малини. Вкусно е — с пълна уста отбелязва Барбара. — Твоето какво е, Тийнс?
— Лимоново — отговаря Тина. — Наистина е вкусно. Благодаря, господин Ходжис. Благодаря, госпожице Холи.
Холи се обръща към Барбара:
— Какво каза на майка си?
— Че отиваме да гледаме „Замръзналото кралство“ — версията, в която публиката припява. Дават го всеки следобед в „Синема Севън“. Върви от сто години. — Заговорнически намига на приятелката си, която също ѝ намига. — Мама разреши да се приберем сами с автобуса, но държи най-късно до шест да сме вкъщи. Тина ще спи у нас.
„Нямаме много време“ — казва си Ходжис и се обръща към Тина:
— Разкажи отново всичко, за да го чуе и Холи. Тя е моята асистентка и е много умна. Освен това умее да пази тайна.
Тина, вече успокоена, разказва пак цялата история, този път с повече подробности. Холи съсредоточено я слуша. Тиковете ѝ, характерни за синдрома на Аспергер, почти изчезват, както се случва винаги, когато вниманието ѝ е погълнато от нещо. Само пръстите ѝ барабанят по бедрата ѝ, сякаш пише на невидима клавиатура.
Изчаква момичето да свърши и го пита:
— Парите започнаха да пристигат през февруари 2010, така ли?
— През февруари или през март. Спомням си добре, защото тогава нашите се джафкаха много често. Татко беше останал без работа… беше инвалид, не можеше да ходи… мама му се караше, че пуши, а цигарите са скъпи…
— Мразя караниците — отбелязва Холи. — Като чуя някой да повишава глас, ми призлява.
Тина я поглежда с благодарност.
— Кога разговаряхте с брат ти за дублоните? — намесва се Ходжис — Преди да започнете да получавате пликовете с парите или след това?
— Преди. Но малко преди това — без колебание отговоря тя.
— И всеки месец получавахте по петстотин долара, така ли? — пита Холи.
— Понякога на по-кратки интервали, например през три седмици, но понякога минаваше повече време. Минеше ли повече от месец, нашите решаваха, че това е краят. Веднъж — май бяха чакали шест седмици — татко каза на мама: „Е, беше хубаво, но свърши.“
— Спомняш ли си точно кога се случи? — Холи се привежда към Тина. Очите ѝ блестят, пръстите ѝ престават да барабанят. В подобни моменти Ходжис се радва, защото от неврозата ѝ няма и следа.
— Ммм… — Тина сбърчва вежди. — Около рождения ми ден. Да, определено. Ставах на дванайсет. Пит не присъства на тържеството. Бяхме в пролетна ваканция и приятелят му Рори го покани на екскурзия с техните до Дисни Уърлд. Беше отвратителен рожден ден, защото му завиждах, че отива там, а пък аз… — Млъква, поглежда Барбара, след това Ходжис и накрая Холи, в която, изглежда, вижда патицата-майка.
— Сега разбирам защо парите закъсняха! Защото Пит беше във Флорида!
Холи се обръща към Ходжис, поусмихва се, после отново заговаря на Тина:
— Може би. Винаги ли бяха в банкноти от по двайсет и по петдесет долара?
— Да. Виждала съм ги много пъти.
— Кога престанаха да пристигат?
— През септември. Малко преди отново да тръгнем на училище. За разлика от друг път имаше бележка. Доколкото си спомням, пишеше: „Последните са, съжалявам, но няма повече.“
— А ти кога каза на брат си, че според теб той е изпращал парите?
— Малко след това. Не си призна, обаче знам, че е бил Пит. Може би вината е моя, защото непрекъснато говорех за частното училище „Чапъл Ридж“… и веднъж той каза: „Жалко, че парите свършиха, иначе щеше да се запишеш там.“ Може да е направил някоя глупост и да съжалява, но да е твърде късно!
Тя отново се разплаква. Барбара я прегръща и се опитва да я утеши. Холи отново започва да барабани с пръсти, но не показва други признаци на невроза; замислила се е и сякаш не забелязва нищо около себе си. На Ходжис му се струва, че вижда как колелцата в мозъка ѝ се въртят. Той също иска да я разпита, но засега предпочита да остави инициативата на асистентката си.
Холи изчаква Тина да престане да ридае и продължава да я разпитва:
— Спомена, че една вечер го заварила в стаята му — държал някаква тетрадка и като видял сестра си, се сепнал и побързал да пъхне тетрадката под възглавницата си.