Пакетчето от чипс, което миналия път му помогна, вече го няма и той трудно намира пътеката. Лута се из храстите зад бейзболното игрище (където в детството си беше унижаван неколкократно), накрая я открива и тръгва по нея. Скоро чува тихото ромолене на потока и едва се сдържа да не се затича.
„Криза е — мисли си, — мнозина останаха без покрив. Възможно е наоколо да спят бездомници. Ако някой ме види…“
Ако някой го види, ще използва брадвата. Без колебание. Господин Макфарлънд може да го смята за твърде стар, за да е вълк, обаче не знае, че „неговият човек“ вече е очистил трима души, а шофирането не е единственото, което не се забравя като карането на колело.
27.
Ниските дървета са вкопчени едно в друго в борба за слънце и за жизнено пространство, затова лунната светлина почти не прониква през клоните им. Два-три пъти Морис губи пътеката и се лута, докато я намери. Чудесно! Това само потвърждава, че оттук минават все по-малко хора, а ако наистина се загуби, ще се ориентира по ромоленето на потока. Дано само не нагази в отровен бръшлян.
Когато за пореден път стъпва на пътеката, шумът на потока се чува вече съвсем отблизо и след по-малко от пет минути Морис е на брега срещу познатото дърво. Остава известно време под сянката, пронизвана на места от лунната светлина, и се оглежда за признаци на човешко присъствие: одеяла, спален чувал, количка от супермаркет, найлон, опънат върху храстите като импровизирана палатка. Но не, виждат се само поточето, което ромоли в каменното си корито, и дървото на отсрещния бряг, надвиснало над водата. Дървото, което години наред вярно беше пазило съкровището на Морис.
— Верният ми приятел — промълвява той и прегазва потока. Оставя инструментите и саковете под дървото, коленичи и прошепва: — Ето ме, дойдох. — Слага длани на земята, сякаш очаква да усети туптене на сърце.
И наистина го усеща. Усеща пулса на гения на Джон Ротстийн. Старият писател, който превърна Джими Голд в меркантилен продажник, но кой може да твърди, че в непубликуваните си творби не е изкупил греха си и не е спасил героя си? Ако наистина го е направил… ако… значи всичко, изтърпяно от него, Морис, не е било напразно.
— Ето ме, Джими. Най-сетне съм при теб.
Грабва лопатата и започва да копае. Не след дълго стига до сандъка, но корените са го стегнали в прегръдка и минава час, докато успее да ги пререже, за да го освободи. От години не е упражнявал тежък физически труд и се уморява. Сеща се как някои от затворниците — Чарли Робърсън например — не преставаха да помпат мускули, а той мислено им се присмиваше за тази мания. Сега обаче не му е до смях. Краката го болят, кръстът — също, а най-лошото е, че главата му пулсира като гангренясал зъб. Излязъл е лек вятър, който охлажда тялото му, плувнало в пот, но разклаща клоните и той потръпва от странните движещи се сенки. Пак се сеща за Макфарлънд. Представя си го как безшумно се промъква по пътеката, движейки се със зловещата безшумност на някои яки здравеняци, войници или бивши атлети.
Най-сетне дишането му се успокоява и пулсът му се нормализира; посяга към дръжката отстрани, за да издърпа сандъка, и открива, че я няма. Подпира се на длани, привежда се и наднича в дупката, съжалявайки, че не е взел фенерче.
Дръжката е там, но е счупена на две.
„Лоша работа — помисля си. — Нещо не е наред.“
Връща се назад в годините и се мъчи да си спомни дали някоя от двете дръжки е била счупена. Май не. Всъщност е почти сигурен. После се сеща как в гаража обърна сандъка откъм тясната му страна и облекчено изпухтява. Навярно дръжката се е счупила, докато е намествал сандъка на количката. Или докато го е тътрузил по неравния път дотук. Тогава бързаше да изкопае дупката, да го натика вътре и да избяга — надали в бързината би забелязал незначителна подробност като счупена дръжка, нали? Да, така е станало. Не може да е друго. В края на краищата сандъкът не беше нов, а купен от вехтошар.
Хваща го с две ръце отстрани… и сандъкът излиза толкова лесно, че Морис изгубва равновесие и пада по гръб. Лежи, взирайки се в ярката луна, и се опитва да си внуши, че всичко е наред. Знае обаче, че има нещо гнило. За дръжката се самозалъга, но не и за това… това е нещо ново.
Сандъкът е прекалено лек.
Някак си съумява да седне, по влажната му кожа е полепнала пръст. С трепереща ръка отмята косата си и по челото му остават черни ивици.
Сандъкът е прекалено лек.
Посяга да го отвори, но отдръпва ръка.