— Роднини ли сте?
— Беше ми майка. Тъй че няма да се откажа лесно, мис Дезотел.
Погледът й отново стана пронизващ, сякаш изведнъж бе отхвърлила всичките си предишни преценки за мен.
5.
Като дете Клъм Чевръстия танцувал за дребни монети степ по тротоарите във Френския квартал. Тежките метални пластини, които закрепвал на обувките си, тракали по цимента и отеквали звънко от стените на старите сгради. Знаел само две стъпки, но тракащите подметки го правели част от пейзажа, част от музиката на нощните клубове и стриптийз баровете, а не просто някакво си дрипаво черно хлапе, чиято майка ловяла клиенти по задните улички.
По-късно Клъм Чевръстия решил да стане джаз барабанист. За пръв път попаднал зад решетките в затвора на област Калкасио още преди епохата на гражданските права, когато държали негрите в отделна секция, а белите били на горния етаж. Клъм нямал нищо против. Долу било по-хладно, особено когато валяло и духал вятър откъм езерото. Освен това той не обичал белите, а нощем чувал трясъка на барабани и воя на тромпети и саксофони в заведенията по улица Райън.
Партньорът му по килия бил наркоман и се хвалел, че е свирил на барабани с „Платърс“ и Смайли Луис. Чевръстия бил потресен от факта, че един неудачник с гноясали дупки от игли по ръцете може да превърне палките в неясно петно над барабана.
Наркоманът си бил направил палки от парче счупена щора и показал на Клъм всичко, което знаел. Имало само един проблем — въпреки цялото си желание, Чевръстия не притежавал талант.
Помъчил се да замени липсата на способности и опит с шум и агресивност. Свирел с групи край шосето за аерогарата, блъскал усърдно чинелите и удрял барабаните с телените четки. Но всички музиканти виждали, че е измамник и имитатор.
Завиждал им и ги ненавиждал. Тайничко се зарадвал, когато през 1981 година кокаинът връхлетял Ню Орлиънс като ураган. Чевръстия останал чист — изкарвал си хляба от проститутките, вдигал тежести, пиел течни протеини и всеки ден бягал по осем километра, докато тъпите музиканти дънели рок и се съсипвали с наркотици.
Но и до днес обичал да се прави на музикант. Всяка събота сутрин отивал в магазина за косачки на братовчед си, където в задната стаичка пускал касетка на Крупа, Джо Джоунс или Луи Белсън, блъскал барабаните и си правел записи.
По-късно свидетелите разказвали, че белият мъж, който спрял с пикапа отпред, бил облечен с джинси без колан, тясна бяла тениска и каубойски ботуши, а косата му била сресана като през петдесетте години. Един твърдял, че бил хлапак; двама други му давали над трийсет години. Но при разговора с полицейския художник всички заявили единодушно, че имал бяла кожа, момичешки устни и изглеждал съвсем безобиден. Усмихнал се и поздравил една старица, която седяла и си веела под близкия навес.
Когато звънчето на предната врата звъннало, Чевръстия намалил звука и се провикнал:
— Братовчед ми е в съседната къща.
Но някои диванета просто не слушат.
— Хей, не минавай зад тезгяха, мой човек — рекъл Чевръстия. — Ама ти глух ли си бе? Собственикът на магазина не е тук в момента.
— Извинявай.
— Нищо де. Стой си там и всичко ще е наред.
— Кога ще се върне?
— Сигурно след две-три минути, както пише на табелката.
— Ти барабанист ли си?
Кратко мълчание.
— За какво си дошъл? — попитал Чевръстия.
— Братовчед ти има голям дълг към Джими Фигата. Трябва да си плати лихвите.
Чевръстия станал от табуретката и пристъпил към тезгяха. По плота лежали вехти градинарски инструменти, грижливо изстъргани, заострени, смазани и боядисани.
— Джими Фигата не е лихвар — възразил Чевръстия. — Той е по тънката част.
— Както речеш. Където ме пратят, там отивам.
— Недей да ми се хилиш, мой човек.
— Добре.
— Хей, дръж си ръката така, че да я виждам — предупредил Чевръстия.
— Предадох каквото трябваше. Сега си тръгвам. Приятен ден.
— Не, чакай. Искам да ти покажа нещо. Това е златна монета от двайсет долара. Обзалагам се на петдесетачка, че мога да я преметна три пъти с връхчетата на пръстите, без да я изтърва. Загубя ли, получаваш и монетата. По дяволите, ето че я изпуснах. Навит ли си, мой човек?
— Петдесет долара? Без да пипаш с другата ръка?
— Точно тъй.
— И ще ми дадеш и монетата?
— Думата ми на две не става. Питай когото щеш.