— Не е в мой стил, драги. Затова ще постоя в града известно време.
— Рано сутринта отскочих до Пейшън Лабиш.
— Защо?
— Защото не съм сигурен, че убийството на Клъм Чевръстия е свързано със смъртта на майка ти. Онези скапани политици от Бейтън Руж искат да екзекутират Лети Лабиш, та да приключат със случая и отново да лапат спокойно парите на данъкоплатците. А ти все мътиш водата, като се започне от онзи момент, когато накара Клъм Чевръстия да лапне пищова на онзи покрив.
— Аз ли?
— Добре де, и аз ти помогнах мъничко. А онази Пейшън е дупе и половина, нали? Има ли си някого?
— Защо не си мериш думите, като говориш за жени?
— Комплимент беше. Както и да е, прав си, тя крие нещо. Което е пълна безсмислица. Какво могат да загубят в момента тя и сестра й?
Поклатих глава.
— Мисля, че трябва да започнем с наемния убиец от записа.
— Нека ти задам един въпрос. Помниш ли Джак Абът, дето избяга преди няколко години от затвора в Юта? Къде отиде, след като закла онзи келнер в Ню Йорк?
— В Морган Сити.
— Какво повече да ти кажа? — рече Клит. — Великите умове мислят еднакво. Вече се обадих тук-там.
Той се ухили и избърса устни.
Но не ми се вярваше да намеря убиеца на Клъм Чевръстия в Морган Сити, макар да знаех, че мястото предлага идеално скривалище за беглец сред армията от нископлатени работници на риболовните кораби и крайбрежните нефтени платформи. Клит не бе чувал записа с думите на Чевръстия, че убиецът има кожа като мляко и никога не е работил на открито. Освен това смятах, че по-скоро се стреми да ме наглежда, отколкото да ми помогне в разследването. В края на работното време той дойде да ме вземе, очаквайки, че заедно ще потеглим към Морган Сити.
— Днес не мога — казах аз.
— Защо?
— Имам си работа у дома.
— Тъй ли? — Клит стоеше насред кабинета ми с калната барета, провиснал над колана корем и незапалена цигара в устата. Метна цигарата в кошчето. — Повече няма да запаля тая гадост. Слушай, Жилка, защо ме будалкаш?
— Ела да вечеряш с нас.
— Не, след час имам среща с един пенсиониран мошеник. Идваш ли?
— Крадец ли?
— По-сериозно. Бил е съгледвач на две групи наемни убийци от Маями и Ню Орлиънс.
— Не ме интересува.
— Къде смяташ да търсиш сведения, в библиотеката ли?
Не отговорих.
— Дейв — настоя той, — ако искаш да напусна града, просто кажи.
— Дай да отложим разговора за утре.
— Ти отлагай каквото си искаш. Аз отивам да се видя с онзи тип. Ако не искаш да чуеш какво съм узнал, ще си трая.
Той затръшна вратата зад гърба си, но разпаленият му гняв сякаш остана в стихналия кабинет.
Същата вечер тъкмо сядахме с Бутси и Алафеър около масата в кухнята, когато чух как чакълът отвън хрущи под гумите на тежка кола. Алафеър стана и надникна през прозореца. Тя вече бе гимназистка и сякаш изобщо не помнеше гражданската война в Салвадор, която я доведе тук като нелегална емигрантка, нито пък деня, когато я измъкнах от потъналия разбит самолет. Черната й коса беше вързана зад тила със син шал и когато се надигна на пръсти, за да вижда по-добре през щорите, изотзад изглеждаше поне с десет години по-голяма.
— Някой е дошъл с лимузина — каза тя. — Има и униформен шофьор. Сваля страничното стъкло. Стара жена е, Дейв.
Излязох през задната врата, заобиколих къщата и се приближих до лимузината. Беше бяла, с много тъмни стъкла, а шофьорът беше с черен костюм, фуражка и вратовръзка. Странно, гледаше настрани, сякаш не искаше да ме вижда.
През отвореното задно стъкло на лимузината видях съпругата на Джим Гейбъл с бяла рокля и ръкавици да пие искрящо бургундско от кристална чаша с дълго столче. Падащите през дърветата последни слънчеви лъчи придаваха на кожата й руменина, каквато не притежаваше. Когато ми се усмихна, устата й беше мека и сбръчкана. Как се казваше? Корин? Коринда?
— Мика, отвори вратата на мистър Робишо да се качи — заповяда тя на шофьора.
Той слезе и отвори задната врата, продължавайки да извръща лице. Щом се настаних върху кожената седалка шофьорът се отдалечи към малкия кей. Над реката прелетя ято бели чапли с порозовели от залеза криле.
— Как сте, мис Кора? — осведомих се любезно аз.
— Не издържам вече да стоя сама, докато Джим е в града. — В гласа й трепна горчива нотка. — Затова накарах Мика да ме повози из вашата красива местност. Ще ми направите ли компания за чаша бургундско, мистър Робишо?