Докато я слушах, изведнъж осъзнах, че подчертаният южняшки акцент ту изчезва, ту пак се появява, макар че виолетовите й очи си оставаха все тъй сърдечни и искрени.
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Да ви поканя ли на вечеря?
— Май се натрапвам. Правя го понякога. Нали разбирате, липсва ми публика.
Тя се вгледа в лицето ми да види дали проумявам намека. Не го проумявах.
— Публика? — повторих объркано аз.
— Тази моя суетност… Въобразявам си, че всички на света се интересуват само от стари филми.
Тя отвори един албум и прелисти няколко дебели страници, облепени гъсто със статии и черно-бели снимки. Пак прелисти и видях потресаваща цветна фотография на жена с дълга руса коса по черна нощница, изтегната съблазнително на диван с ръка зад главата. Очите й бяха виолетови, яркочервените устни мамеха за целувка.
— Вие сте Кора Перес — познах я аз. — Филмовата звезда. Гледал съм ви с Пол Муни.
— Кариерата на Пол тъкмо приключваше. Чудесно се работеше с него. Знаеше колко съм нервна и неуверена, затова всяка сутрин ми носеше цвете на снимачната площадка.
— За мен е чест да ви познавам, мис Кора — наклоних почтително глава аз. Все още се питах защо е дошла. Озърнах се към кухненския прозорец, зад който се виждаха силуетите на Алафеър и Бутси.
— Не бива да ви задържам — каза тя и леко докосна ръката ми. — Понякога просто се нуждая някой да ме успокои, че не съм невменяема.
— Моля?
— Обявена съм за такава със съдебно решение. Не е много ласкателно, разбира се. Но може и да са прави. Как да докаже човек, че не е невменяем? Отрицателно твърдение просто не се доказва.
— Изобщо не ви смятам за невменяема, мис Кора. Според мен сте изключителна личност.
— О, вие несъмнено сте твърде мъдър човек, мистър Робишо.
Очаквах да каже нещо повече и да обясни присъствието си или тревогата, която витаеше около нейните думи, но тя премълча. Ръкувахме се и аз излязох от колата, което несъмнено бе сметнато от шофьора за сигнал да се приближи откъм кея. Докато вървеше към лимузината, той прихлупи ниско фуражката си и се престори на много заинтересуван от неравния път и околните дървета и храсти.
— Опитайте се да не гледате Мика — каза мис Кора. — Той има деформация на лицето. Джим го нарича Циклопа, макар че не му позволявам да използва прякора в мое присъствие.
Още преди тя да довърши, Мика завъртя глава към светлината и аз зърнах гъбестия кожен израстък върху дясната страна на лицето му като чиле пурпурна прежда, което се бе втвърдило, закривайки окото и разтягайки бузата, така че оголваше част от зъбите.
Извърнах очи настрани и се загледах през стъклото в лицето на мис Кора.
— Довиждане, мис Кора.
— Заповядайте някой път на гости — отвърна тя. — Моля ви. Много ме впечатлихте, сър.
Върнах се в къщата и седнах на масата с Алафеър и Бутси.
— Коя беше тази? — попита Бутси.
— Артистичното й име е Кора Перес — казах аз. — Била е холивудска звезда в края на четирийсетте и началото на петдесетте години.
— Сещам се. Къде се запозна с нея?
— Двамата с Клит трябваше да проверим един тип на име Джим Гейбъл. Клит казва, че Гейбъл се оженил за нея заради парите й. По онова време смятали, че е болна от рак.
Бутси наведе очи към чинията си и взе вилицата. Косата й имаше цвета на пчелен мед и се полюшваше от нахлуващия през прозореца вятър.
— Нещо нередно ли казах? — попитах аз.
— Не, нищо — отвърна тя. После лапна с връхчето на вилицата съвсем малко храна и продължи да гледа чинията.
Тази вечер в леглото Бутси постави ръка на челото си и се загледа в тавана. На изток луната изгряваше и перките на вентилатора върху прозореца хвърляха сенки по тялото й. Докоснах я по рамото, тя се завъртя към мен и отпусна глава под брадичката ми. Плъзнах пръсти надолу и усетих гладкото й бедро. Но тя бе скръстила ръце и не реагира както друг път.
— Какво има, Бутс? — попитах аз.
— Онзи Джим Гейбъл, за когото спомена… бил ли е някога полицай в Ню Орлиънс?
— Все още е полицай. Поддържа връзка с кмета.
— Някога го познавах — каза тя.
— О?