— Май си спомних и други неща за теб, Стив — казах аз. — Не бяха ли те включили в програмата за защита на свидетели? Какво стана с онази сделка?
— Как тъй какво стана?
— Ти беше един от онези, дето накиснаха Диди Джи. Но очевидно федералните вече не те защитават.
— Защото онзи проклет чувал с черва взе, че се гътна от рак — отвърна той. — Чух, че не му намерили подходящ ковчег, та трябвало да го погребат в сандък от пиано.
— Отдавна ли се знаеш с фамилията Джакано? — попитах аз.
— Да, познавах Диди още когато си носеше окървавено каскетче на задната седалка.
— Чувал ли си някога как две ченгета пречукали някаква жена в област Лафурш през шейсетте години?
Андрополис стрелна поглед навън през прозореца, сякаш оглеждаше много внимателно цветовете на облаците. Слънцето вече залязваше и в калната вода под колоните се плискаха вълнички от един минаващ шлеп.
— Да, помня — каза той. — Май беше курва, а?
— Аха, и Чевръстия казваше същото — отвърнах аз. Бях притиснал ръце една върху друга и усещах как се обтяга кожата на безизразното ми лице.
— Тя знаеше нещо за тях. Само това помня.
— А имена? — попитах.
— Не, нищо не знам.
— Но си сигурен, че е била курва, така ли? Нали така я нарече?
— Имаш ли нещо против думата? — попита той.
— Всъщност не — казах аз, после извърнах очи и се почесах по челото.
Андрополис махна на келнера да донесе още една бира, след това каза:
— Трябва да пусна една вода.
Клит се приведе към мен.
— Стига си тормозил човека.
— Той знае повече — отвърнах.
— Той е отрепка. Радвай се, че измъкна и толкова. Нали получихме името на убиеца.
— Извинявай — казах аз и станах.
Влязох в мъжката тоалетна след Стив Андрополис и дръпнах резето. Помещението бе малко, горещо и зловонно, с дървена кабинка около тоалетната чиния. Бръкнах под сакото и измъкнах пистолета от кобура. Заредих патрон в цевта.
Застанах пред вратата на кабинката и я отворих с ритник. Андрополис тъкмо се загащваше, когато вратата го блъсна в гърба и го отметна към стената. Той опита да я блъсне към мен, но аз ритнах отново, по-силно. Горната панта се изкърти и вратата го притисна свит върху тоалетната чиния. Хванах се с лявата ръка за ръба на кабинката и заблъсках с крак, забивайки в лицето му остри парчета разцепен шперплат.
После блъснах вратата настрани и насочих пистолета към устата му. Трийсетсантиметрово парче шперплат с три ръждиви гвоздея остана приковано към бузата му.
— Искам да ти се извиня, Стив. Одеве излъгах. Имам нещо против думата курва. Много ме дразни, когато някакво си дрисливо недоносче нарича така покойната ми майка. Логично ли ти звучи, Стив?
Той болезнено присви очи и издърпа пироните от бузата си.
— Чувал съм за теб, смахнато копеле. Какво мога да знам за майка ти? Аз съм съгледвач. Никога през живота си не съм убивал.
— Казвай кой я уби, Стив, инак до десет секунди мозъкът ти ще плисне в кенефа.
Той понечи да стане на крака. По бузата му се стичаше струйка кръв.
— Майната ти — промърмори и заби юмрук в слабините ми.
Коленете ми се подгънаха, болката се надигна от слабините като сив балон с червеникави жилки, изтегли всичкия въздух от дробовете ми и се разля към ръцете. Залитнах и се облегнах на стената с треперещи прасци, а зареденият пистолет се търкулна до мен.
Андрополис изби мрежата на прозореца, стъпи на перваза и скочи навън. После се втренчи в мен на фона на пурпурния залез.
— Знаеш ли какво ще ти кажа за майка ти? — просъска той. — Надявам се да не е станало както си мисля. Дано да са я измъчвали.
Сетне изтича през плитката кална вода към далечната групичка върбови дървета. В слънчевото сияние водните пръски около краката му имаха същия кехлибарен блясък като уиски, което се плиска в дебела бирена чаша. Прицелих се точно в средата на гърба му и усетих как пръстът ми се стяга върху спусъка.
Клит Пърсел изби резето с един удар на мощното си рамо.
— Какво правиш, Дейв? — попита смаяно той.
Отпуснах чело върху лактите си, затворих очи и усетих как пулсът тътне в ушите ми, а изпод мишниците ми се надига кисела миризма на оцет.
Следващия следобед отскочих с колата до къщата на Лабиш край реката. Едно черно хлапе поливаше азалиите отпред и от него узнах, че Пейшън е в кафе-бара, който държеше край Сейнт Мартинсвил. Подкарах към бара — зелена постройка с плосък покрив, ръждиви мрежи по прозорците и големи вентилатори над дансинга. Натрошените мидени черупки на паркинга блестяха ослепително под слънчевите лъчи. Влязох през страничната врата и прекосих дансинга към бара, където Пейшън развиваше фишеци дребни монети и ги изсипваше в чекмеджето.