В отсрещния ъгъл беше пианото, на което някога Лети свиреше всяка вечер. Клавишите бяха пожълтели, по полираното дърво имаше черни петна от изгасени цигари. Лети беше една от най-добрите изпълнителки на ритъм енд блус и буги-буги, които съм слушал някога. В музиката й се усещаше духът на Албърт Амънс, Мун Мълиган и Джери Лий Луис, а когато засвиреше „Борови върхари“, по дансинга избухваше такава еротика, че навярно би получила най-горещо одобрение в баните Каракала.
Пейшън понякога свиреше на бас китара, но не притежаваше таланта на сестра си. Доколкото знаех, никой не бе сядал на пианото откакто арестуваха Лети за убийството на Вейчъл Кармауч. Поне до днес.
— Нещо не те държат краката, шефе — подхвърли Пейшън.
— Тъй ли? — отвърнах аз.
— Да не си пострадал?
— Нищо ми няма. А ти как си, Пейшън?
Седнах на бара и огледах грамадната празна халба пред себе си. Откъм моята страна ръбът беше омазан с нещо оранжево.
— Току-що от това нещо пи губернаторът на Луизиана — поясни Пейшън. — Чудя се дали да не я изваря за дезинфекция.
Беше облечена с бяла памучна рокля на едри цветя. От бялото изглеждаше още по-едра и което е странно — по-привлекателна.
— Белмънт Пъг е бил тук? — изненадах се аз.
— Посвири на пианото на Лети. Бива си го.
— Какво искаше от теб?
— Защо смяташ, че е искал нещо?
— Защото го познавам.
И тя ми каза. Както и подозирах, беше поредната щуротия на Белмънт.
Черният му крайслер заковал на паркинга, отпращайки към сградата бял прашен облак, и Белмънт влязъл през предната врата леко приведен, за да не закачи с глава горния край на рамката. От шапката му се стичали вадички пот, сребристата риза лепнела по тялото му и наоколо се излъчвал ореол от грубоват чар и физическа сила.
— Нуждая се от огромно количество течност, скъпа — казал той, после седнал и отпуснал лице в шепите си, докато Пейшън му точела бира от крана. — Душице, това ситно чашле няма да свърши работа. Налей ми онази там, голямата, чукни вътре и три сурови яйца, и кажи на опечалените, че съм издъхнал в прегръдките ти.
Тя скръстила ръце и се разсмяла.
— Всички разправят, че сте особняк.
— Затуй ме изхвърли жена ми, Бог да я поживи. И какво да правя сега в живота — с разбито сърце, махмурлия и твърде стар, за да спечеля някоя хубава млада креолка като теб? Голяма мъка, момиче. Налей още едно, ако обичаш. Имаш ли нещо свястно за ядене?
И седнал да посвири на пианото, докато Пейшън му правела сандвич. След малко тя оставила на плота подноса със сандвича. Белмънт отново се настанил на табуретката, свалил шапката и избърсал лицето си с кърпа. Горната половина от челото му била бяла като билярдна топка.
— Знаеш ли какви са отзивите за сестра ти в затвора? Ако питаш мен, тя е голям талант. А и свещеникът казва, че била добро момиче.
Пейшън го гледала мълчаливо, облегната на металната мивка.
— Чудиш се защо съм тук, а? — рекъл той. — Не искам да гледам как умира една добра млада жена. Това е. Но трябва да ми помогнеш, да ми дадеш нещо, с което да си послужа.
— Как? — попита Пейшън.
— Онази история, дето я разправяхте пред съда, изобщо не върши работа. Няма доказателства Кармауч да е посягал на някого. Трудно е да повярва човек, че след толкова много години сестра ти внезапно решила да го накълца с кирка. Все едно не е имала какво да прави, та си рекла: защо пък не?
— Искате ли да ви опиша какво ни причиняваше?
— Божичко, колко е горещо тук! Защо не вземеш да оправиш климатика? Не, не искам да ми описваш. Подозирам, че човекът е бил точно такъв, какъвто казвате. Затова искам да намериш някого, дето да подкрепи показанията ви. Поразтичай се сред черните, поговори с тях, чуваш ли ме? Понякога хората просто погребват лошите спомени, та трябва да им припомниш какво е станало. Наричат го възстановяване на паметта. Да знаеш колко народ е забогатял от такива неща в съдилищата.
— Искате да докарам негри да лъжат в съда?