— Момиче, моля те, не използвай тази дума. И не ми пука дали ще са черни, или бели. Ще пратя съдебни служители да вземат показанията им. Но трябва да разбереш и моето положение. Не мога да помилвам жената само защото ми харесва как свири на пиано. На миналите избори вече ме нарекоха Дълбокия джоб.
— Лети няма да приеме.
— Слушайте мен, мис Пейшън, инак разчитайте само на себе си. Ония копелета в Бейтън Руж са много сериозни.
— Да ви налея ли още едно, господин губернатор?
В меката светлина около бара лицето му изглеждало измъчено и уморено, с провиснали ъгълчета на устните. Той отлепил ризата от гърдите си и я разтръскал.
— Дявол да го вземе, вече не знам как да говоря с хората.
После си сложил шапката, тръгнал към изхода и електрическият вентилатор край вратата развял сакото му миг преди да излезе в нажежения до бяло ден.
Пейшън го последвала.
— Ще й предам — казала тя от прага, докато колата му потегляла сред облак прах.
Но Белмънт не я чул.
— Белмънт може и да е малко корумпиран, но си знае работата — рекох аз.
— В смисъл? — нацупи се тя.
— Никой не вярва на вашия разказ. Вейчъл Кармауч беше изчезнал за няколко години. Щом се върна, сестра ти го уби същата вечер. Защо? Заради нещо, сторено още докато сте били деца?
— Затова ли идваш, да ми натриеш носа?
— Не. Муцката Дотрийв почти ми призна, че е била там онази вечер. Но не пожела да говори. Какво е станало? Да не би Муцката да прикрива някого?
— Питай нея.
— Така ли предпочиташ? — попитах.
— Моля?
— Искаш ли да ти бъда враг? Досадник, на когото не вярваш.
— Не исках да те ядосам — каза тя.
— Дай едно безалкохолно, ако обичаш.
— Нямаме изход, Дейв. Сестра ми ще умре. Някой трябва да плати за онзи дърт бял боклук.
Тя ми обърна гръб и се отдалечи към края на бара, за да не виждам лицето й. Едрото й тяло се очертаваше на фона на белия блясък откъм паркинга, с полупрозрачен ореол от коса около главата. Върху лавицата за напитки имаше роза, сложена в бутилка вместо във ваза. Пейшън взе цветето и разсеяно го огледа. Листенцата бяха мъртви, с жълтеникавия цвят на избледняваща синина, и се ръсеха по пода от собствената си тежест.
8.
Тази вечер се прибрах от работа късно. Алафеър бе отишла в градската библиотека, а в кухнята заварих бележка от Бутси, че е на пазар в града. Налях си чаша кафе, сложих захар, седнах в здрача на стъпалата на задната веранда и се загледах как патиците ровят с човки из езерцето.
Но самотата никога не ми е била по сърце, особено в къщата, където някога се разпадна първото ми семейство.
Сред прииждащите сенки почти различавах призраците на родителите ми, които всеки ден се нападаха, караха се на развален френски и взаимно се обвиняваха в какви ли не грехове.
През онзи ден, когато майка ми замина с Мак за Морган Сити, баща ми ковеше кокошарник в задния двор. Фордът на Мак беше паркиран на черния път с включен двигател. Майка ми се опита да поведе някакъв разговор, преди да ме изостави на неговите грижи. Но баща ми не я слушаше, само се озърташе ту към колата, ту към огнените слънчеви отблясъци по прозорците.
— Да знаеш — рече той, — стъпи ли в моя имот, онуй негово пищовче няма да му свърши никаква работа.
Денят беше непоносимо горещ, из въздуха се носеше остър мирис като на разтопен катран, а вятърът вдигаше прах над чакълестия път. Баща ми се обливаше в пот, вените му бяха издути и сякаш цялото му тяло се готвеше да пръсне работния гащеризон със силата на чудовищния гняв, който го обземаше, когато бъдеше наранена гордостта му.
Аз седях на предните стъпала. Искаше ми се да запуша уши и да не слушам какво си говорят родителите ми. Не исках да гледам Мак с неговата мека шапка, двуцветни обувки и тесни панталони, не исках да мисля за двузарядния деринджър със седефена дръжка, който бях зърнал веднъж в жабката му.
Но баща ми се озърна към мен, после към Мак и пак към мен, и видях по лицето му как мигът отмина. Той остави чука настрани, вдигна скованата рамка и провери дали е равна. Пъхнах ръцете си под бедрата, за да не треперят.
Когато майка ми потегли с Мак, аз си помислих, че за семейството все още има надежда. Все още си имах баща — Големия Олдъс, усмихнат и безотговорен здравеняк, вечен кръчмарски побойник. Дори и на тази възраст разбирах, че се е въздържал от насилие заради мен. А майка ми Мей все още бе моя майка. Сладострастието и неспособността да се пребори с алкохолизма на баща ми я правеха жертва на лоши мъже, но самата тя не бе лоша. Обичаше ме, обичаше и баща ми, иначе нямаше да се кара с него.