Но сега имаше хора, които наричаха майка ми курва.
Никога не бях чувал да свързват тази дума с нея. Докато тя беше жива, курвите не работеха в перални за трийсет цента на час, не прислужваха в бирарии и не копаеха градини заради торба фасул.
Ако не беше Клит Пърсел, щях да надупча гърба на негодника Стив Андрополис задето нарече майка ми курва. Представях си съвсем ясно как го правя. Виждах как онова бягащо, мизерно подобие на човек се озърта към мен, отваря уста в беззвучен писък и разперва ръце на фона на кървавото небе. Сведох очи и видях, че съм стиснал юмруци.
Излях кафето в цветната леха и уморено разтърках лице.
Колата на Бутси зави откъм пътя и спря отпред. След малко чух шумолене на хартия, докато пренасяше покупките по верандата. Обикновено спираше зад къщата, но напоследък почти не разговаряхме — от онази вечер, когато призна за връзката си с Джим Гейбъл.
Защо го бях унизил, докато лежах до Бутси в тъмното? Все едно й казвах, че доброволно е споделила живота и личността си с един изрод. Вторият й съпруг Ралф Джакано я бе спечелил с лъжа — твърдял, че има диплома за счетоводител, че е съдружник в компания за търговски автомати и че е скучен, но напълно почтен бизнесмен от Ню Орлиънс.
Вярно, в известен смисъл беше счетоводител, само че въртеше парите на мафията; другият съдружник в компанията му беше Диди Джи.
След като колумбийците му пръснаха черепа, Бутси трябваше да лети до Маями, за да разпознае трупа. Едва тогава узнала, че мъртвата му любовница била същата банкова служителка, която уредила втора ипотека за нейната къща и помогнала на Ралф да източи всичко от сметката й.
Била предадена, унизена и ограбена. Чудно ли е, че в живота й успял да се вмъкне мъж като Гейбъл — полицейски служител, внушителен и сериозен.
Зад мен Бутси отвори мрежестата врата и спря на горното стъпало. С крайчеца на окото си зърнах прасците и глезените й.
— Хапна ли нещо? — попита тя.
— Да, оная картофена салата от хладилника.
— Пазиш се да не напълнееш — подхвърли тя.
Приведох се напред и събрах ръце под коленете си. Патиците кръжаха из езерото и разплискваха водата с крилете си.
— Мисля, че си чудесна жена, Бутси. Не вярвам някой мъж да те заслужава. Във всеки случай не и аз.
Небето гаснеше; вятърът откъм съседската тръстикова нива носеше мирис на дъжд, влажна земя и диви цветя. Бутси седна зад мен на стъпалото, после усетих пръстите й по врата си.
— Искаш ли да се прибираме? — попита тя.
По-късно тази нощ стана необичайно хладно и заваля порой. Тежката дъждовна завеса се сипеше над мочурища, тръстикови ниви, тенекиени покриви, потоци и малки селца из крайречните дъбови горички.
В градчето Лоровил един мъж спрял пикапа си край паянтов бар с шперплатови стени и изтичал под дъжда към входа. Бил с плитки джинси, които излагали пъпа му на показ, островърхи каубойски ботуши, сламена каубойска шапка и очила с черна рамка.
Когато седнал на бара, където нямало никого заради лошото време, той свалил шапката и я сложил на съседната табуретка с периферията нагоре. Избърсал очилата си с книжна салфетка, после забравил, че са сухи и пак ги избърсал. Изглеждал смутен от някаква трудно разрешима задача. По-късно барманът го описал като хубавец със зализана назад коса. „Симпатичен изглеждаше, ама не бих го наел да мие чиниите.“
Мъжът си поръчал сода, после отворил пластмасова папка, пълна с някакви разписки.
— Да познавате нейде наоколо семейство Грейсън? — попитал той.
— Не се сещам — отговорил барманът.
Човекът се взрял в папката и съсредоточено присвил очи.
— Живеят до семейство Дотрийв — казал той.
— А, да. Върнете се назад по пътя, докато видите група къщурки. Дотрийв са във втория ред.
— Спечелиха голям сервиз за хранене.
— Кои?
— Семейство Грейсън — казал мъжът и за доказателство размахал някаква брошура със снимки на чинии и чаши.
Барманът кимнал разсеяно. Човекът с разписките се загледал настрани, сякаш виждал нещо важно във въздуха или в мълниите над дърветата около реката. Платил си питието, благодарил на бармана и подкарал пикапа, но не към къщурките.