Дъждът продължавал да вали и следващата нощ, когато лелята на Муцката Дотрийв потеглила към болницата в Нова Иберия, където работела като портиерка, а Муцката сменила пелените на бебето, дала му биберон и го сложила в люлката. Къщата била строена преди век, но все още била топла, суха и уютна в лошо време. Когато валяло, Муцката обичала да открехва прозореца в спалнята, за да полъхва хладен вятър над люлката и леглото й.
Посред нощ й се сторило, че чува отвън шум на двигател и хрущене на гуми, после звукът заглъхнал сред гръмотевиците и тя отново заспала.
Когато се събудила, той стоял над нея с мокра тениска, плътно прилепнала по гърдите. Тялото му излъчвало тежък, влажен мирис като вода от дъното на канавка; носел ръкавици и в отпуснатата си дясна ръка стискал никелиран револвер с омотан лейкопласт около дръжката.
— Дойдох от дъжда — казал той.
— Да, виждам. Тук не вали — отвърнала тя и се надигнала на лакти.
— Имаш ли нещо против да остана? — попитал той. — Докато превали, искам да кажа.
— Вече си тук, нали така?
Пръстите му се свивали и отпускали около дръжката на револвера, издавайки тихо пращене по лепкавия лейкопласт. В светлината на мълниите лицето му било бледо, устните червени и меки. Той ги облизал и се озърнал към прозореца, откъдето долитали ситни пръски и мокрели дюшека на бебето.
Мъжът затворил прозореца и свел очи към бебето, което спяло с вирнато дупе. Възглавницата била избутана на празното място, където липсвала една от дървените решетки. Кой знае защо, може би от тракането на прозореца, бебето се събудило и заплакало. Мъжът издърпал възглавницата, стиснал я в лявата си ръка и се обърнал към Муцката.
— Защо се мотаеш с разни гадове? — попитал мъжът. — Защо не си държиш езика зад зъбите?
Черната му коса била усърдно сресана назад от двете страни, мократа му кожа блестяла, а над ръба на джинсите се виждал пъпът.
— Напиши ми списък на хора, дето не са гадове — отвърнала тя. — Ще се мотая с тях.
— Накарай това бебе да млъкне.
— Ти го събуди. Бебетата плачат, когато се будят.
— Просто го накарай да млъкне. Не мога да мисля. Защо не си намериш мъж да се грижи за теб?
— Мъже мога да имам колкото си искам. Лошото е, че досега не съм срещнала нито един свестен, без да изключвам присъстващите.
Той отново погледнал бебето, после затворил очи и пак ги отворил. Поел си дъх през устата и го задържал, сякаш се канел да заговори. Но не издал нито звук. Сгънал възглавницата около револвера и стиснал двата края с лявата си ръка. Ръбчетата на ноздрите му побелели, като че внезапно в стаята било захладняло.
— Подлудяваш ме. Прекалено си тъпа, за да проумееш какво става. И недей да ме гледаш така.
— Къщата си е моя — казала тя. — Не съм те канила. Като не ти харесва, върви пак под дъжда.
После го погледнала в очите. Гърлото й пресъхнало и се задръстило като вехта тръба. В ума й изплувала думата бездна, чута на някаква забравена проповед, и сега тя разбрала какво означава. Помъчила се да го гледа спокойно в лицето и да прогони от ушите си гръмотевичния тътен, заради който чувала собствените си думи неясно и глухо.
Пръстите й инстинктивно се вкопчили в ръба на чаршафа.
— Бебето ми няма нищо общо, нали? — попитала тя.
Мъжът мощно си поел дъх през носа, сякаш се готвел да се гмурка.
— Ама ти за какъв ме мислиш? — Той повдигнал възглавницата, сякаш току-що откривал присъствието й. — Никога не оставяй в люлка такова нещо. Така се задушават бебетата.
И той захвърлил възглавницата в другия край на стаята. Пъхнал револвера в джоба на джинсите, така че горният край на дръжката едва се подавал, и останал да стои леко разкрачен, сякаш се готвел за схватка с невидим съперник.
— Ще останеш ли тук, дъждовни човече? — попитала Муцката, защото трябвало да каже нещо, иначе звукът в ушите й щял да я погълне или пък костите й щели да затракат от страх.
Той изчакал дълго, преди да отговори:
— Не знам какво ще правя. Но недей да ми въртиш номера. Само това недей да правиш.
После излязъл навън в бурята и подкарал камионетката на заден ход към шосето. Дъждовните капки блестели като късчета кристал в светлините на фаровете.
Цялата следваща сутрин аз и моята партньорка Хелън Соало разпитвахме Муцката и всички останали от Лоровил, които биха могли да забележат нощния нашественик. Хелън бе почнала кариерата си от автоматите за паркиране към полицията в Ню Орлиънс, после изкара седем години като патрулен полицай около социалните жилища — толкова жесток и опасен квартал, че черните общински съветници веднъж помолиха президента Буш да го прочисти с федерални войски. Накрая Хелън се върна в Нова Иберия, където беше израснала, и постъпи като цивилен следовател в шерифския отдел.