— Май ще изплюеш няколко зъба, Гарфийлд.
— Остави го, Клит — казах аз.
— Няма проблеми. Извинявай, че си изпуснах нервите с този виден афроамериканец. Чуваш ли, Гарфийлд? По някое време ще дойда да ти се извиня насаме.
— Сериозно говоря, Клит. Върви да ме чакаш в колата.
Клит излезе на двора и затръшна мрежестата врата зад себе си. Озърна се мрачно към мен и захапа цигара, но не я запали. Помогнах на Джеферсън да се върне на дивана намерих в банята кърпа и му я подадох.
— Извинявай за станалото — казах аз.
— Ти си доброто ченге в пиеската, а?
— Не е пиеска, приятел. Клит ще те разкъса.
Джеферсън притисна кърпата към устата си и изкашля малко кръв, след това ме погледна, този път без усмивка. В помръкналите му очи се четеше презрение към баналния свят, в който живее.
— Не съм му продал желязото — рече той. — Беше дошъл да иска, но не му дадох. Има нещо гадно във вените. Не ми трябват такива.
— За какво говориш?
— Върши го за пари. Но и да не му плащаха, пак щеше да го прави. Казваш, че издънил поръчка? Не вярвам. Той се кефи от тая работа, мой човек. Май едно време някой здравата му го е начукал.
Двамата с Клит подкарахме към Френския квартал, после минахме оттатък реката в Алджиърс. Разговаряхме с проститутки, сводници, взломаджии, крадци, джебчии, грабители, прекупвачи на крадено, перачи на пари, автоджамбази, наркомани и наркодилъри — цялото това население, което се лепи по сенчестите части на града като паразити, лазещи из пръстта под грижливо поддържана морава. Никой нищо не знаеше за Джони Ремета.
Но един бивш боксьор, който държеше кръчма на улица „Мегъзин“, каза, че чул как някакъв новопристигнал тип купил шест пистолета от някакви черни хлапета, които ограбили магазин за спортни стоки.
— За кого работи той, Голди? — попитах аз.
— За доброто на човечеството, щом е очистил Клъм Чевръстия — отговори той.
Привечер, когато слънцето се превърна в оранжево петно над покривите и по вятъра летяха боклуци и дъждовни капки, открихме едно от хлапетата, които бяха разбили спортния магазин. Клит го смъкна от едно смокиново дърво близо до благотворителната мисия „Сейнт Томас“.
Момчето беше четиринайсетгодишно, облечено с тениска, бежови къси панталони и гуменки на бос крак. От косата му се стичаше пот и прорязваше бразди по прашното му лице.
— Този е тарторът — осведоми ме Клит. — Онези, дето избягаха, са по-малки. Как ти е името, шефе?
— Луис.
— Къде живее оня, на когото продадохте пистолетите?
— Сигурно някъде в центъра.
— Откъде знаеш? — намесих се аз.
— Знам, щото натам потегли. Накъдето отива и трамваят.
— Мъдър извод, Луис — каза Клит. — Колко ви даде за железата?
— Сто долара.
— За шест пистолета?
— Рече, че нямал повече. Показа ни портфейла си. Наистина нямаше.
— С един от тези пистолети е убит човек, Луис — обадих се аз.
Хлапето се загледа настрани, сякаш моите думи и реалните факти зад тях нямаха нищо общо с живота. Сигурно тежеше не повече от трийсет и пет килограма. Приличаше на изправена мравка с малки уши, щръкнали зъби и грамадни очи. Коленете и лактите му бяха ожулени, отпред по тениската тъмнееха лепкави лекета.
— Какво направихте с парите, приятел? — попитах аз.
— Нищо не можахме да направим. Големите момчета ги взеха. Канехме се да ходим на кино. Случайно да ти се намират дребни?
И момчето мълчаливо примига, чакайки отговор.
Какво бяхме постигнали? Нямаше начин да разберем. Бяхме пуснали слух, че Джони Ремета е готов да накисне всекиго от престъпния свят в Ню Орлиънс. Може би това щеше да изкара на светло него или хората, които му бяха дали поръчката за Клъм Чевръстия и Муцката Дотрийв. Но тази нощ се чувствах толкова уморен, че не ми пукаше.
Когато бях деветнайсетгодишен, работех на крайбрежна сеизмографска платформа в нефтодобивния район. Беше лятото на 1957 година, когато ураганът Одри тласна огромна вълна от Мексиканския залив върху градчето Камерън, Луизиана, и уби стотици хора.
Седмици след това намираха трупове в клоните на дърветата, из блатата или в купчините изкоренени кипариси, които плаваха из залива. Понякога дългите изолирани кабели, които спускахме от носа и кърмата на служебния шлеп, се заплитаха в потънало дърво насред залива и се налагаше някой от екипа да слиза под водата.