Водата беше нагрята от слънцето, тъмнокафява от кал и прогнили водорасли. Момчето, което скачаше долу и се спускаше покрай кабела, вършеше всичко в пълен мрак. Дори слънцето да грееше ослепително, лъчите му не проникваха през мръсотията и гмуркачът трябваше да плува слепешком през острите хлъзгави клони, които го опипваха като мъртвешки ръце. Ако имаше късмет, успяваше с едно точно дръпване да откачи кабела.
През един късен юлски следобед аз се гмурнах на пет метра дълбочина и напипах гладкия, омазан с кал дънер на огромен кипарис. Запълзях по кората, докато се блъснах в корените, после размотах кабела и го дръпнах към себе си.
Наоколо изригна сив кален облак, сякаш бях освободил голям въздушен мехур. Изведнъж право пред мен се надигна тялото на мъртва жена. Косите й плъзнаха по лицето ми, роклята безтегловно се рееше над бельото, връхчетата на пръстите й ме чукнаха по устата.
Никой друг не я видя и мнозина от екипа не ми повярваха. Но жената, която беше пленена в корените на кипариса и се освободи само за да изчезне отново, живя още дълги години в сънищата ми. Споменът за нея стягаше гърлото и дробовете ми.
Тази нощ тя се върна, макар и променена.
В съня ми беше нощ, из въздуха се носеше лютив и същевременно сладък мирис на пушек от далечни горящи стърнища. Видях майка си Мей Робишо на някакъв черен път, който водеше покрай танцов салон, огрян от неонови светлини. От двете страни на пътя се разстилаха ниви, обрасли гъсто със сочни тръстики, чиито листа шумоляха от вятъра. Майка ми тичаше по пътя, облечена в розовата униформа, с която работеше в бирарията. Протягаше ръце напред и отваряше уста в беззвучен умолителен вик. Две ченгета я гонеха, придържайки кобурите си, за да не изпаднат револверите. Не можех да помръдна и гледах как от залива в края на пътя изригва огромна вълна и с рев се задава насреща й между тръстиковите стени. Тя се препъна, падна и коренищата от нивите обгърнаха плътно тялото й като бели червеи, докато водата се плискаше покрай бедрата, гърдите и шията й.
Сега виждах устните и очите й съвсем ясно и усещах, че изрича името ми. После водата се затвори над нея, аз подскочих и седнах в леглото. По челото ми се стичаше пот, дробовете ми изгаряха, сякаш бяха пълни с киселина.
Дълго седях на тъмно в кухнята, а сърцето ми биеше лудо. Влязох в спалнята и пак се върнах, стиснал с влажна длан дръжката на пистолета. В главата си все още виждах двете ченгета, които преследваха майка ми по пътя, виждах небесносините им униформи, лунния блясък по значките, дръжките на револверите и излъсканите колани, виждах всичко, освен лицата им. Искаше ми се да стрелям по тях, докато цевта се зачерви.
Когато Бутси положи ръка на рамото ми, аз скочих като опарен, после оставих пистолета на масата и зарових лице в гърдите й.
10.
В събота се събудих още преди изгрев-слънце, за да помогна на стария негър Батист, който работеше за мен. Заедно отворихме магазинчето за стръв и запалихме барбекюто, на което приготвяхме печени пилета и наденички за клиентите. Откачих от веригата домашния любимец на Алафеър, трикракия енот Трипод, и го сложих върху зайчарника с паничка вода и паничка рибешки вътрешности. Той обаче скочи долу и полюшвайки задница тръгна пред мен към кея през дъбовата горичка.
Трипод и Батист бяха воювали години наред. Енотът докопваше надениците и ги гризеше на парчета върху тезгяха, унищожаваше цели кутии шоколад и сладкиши, а Батист го гонеше по кея с метлата и се заканваше да го направи на яхния. Но накрая двамата сключиха примирие, може би поради напреднала възраст или пък просто защото разбраха, че няма оправия. Сега щом го пуснехме, Трипод обикновено отиваше към магазина, отваряше мрежестата врата и се качваше да дреме на хладилника зад тезгяха. Миналата седмица бях видял Батист да се носи по реката с моторна лодка, а Трипод седеше на носа, изпънал глава срещу вятъра като украшение на старовремски кораб.
Когато влязох в магазина, Батист пиеше кафе и гледаше през мрежата към мочурището.
— Виждал ли си някога такава червена луна по това време на годината? — попита той.
— Ветровито е. Много прах има във въздуха — казах аз.
Батист беше едър мъж, с бицепси като топки за крокет; работният гащеризон и бялата тениска изглеждаха като пришити за кожата му.
— Старите хора казват, че в робските времена щом изгреела такава луна, поливали земята със свинска кръв — продължи Батист.