— Не ми е до караници, Пейшън, потърси някой друг. Довиждане — казах аз и тръгнах през двора към колата си.
— Довиждане и на теб — подвикна тя.
Когато потеглих, я видях да върви покрай пътя с две препълнени кофи за боклук. Махнах с ръка, но камионетката сякаш мина досами нея, без да привлече погледа й.
Този следобед губернаторът Белмънт Пъг свика пресконференция. Щеше да говори за казината, игралните автомати и процента от техните печалби, който би трябвало да отиде за повишаване на учителските заплати.
Но Белмънт изглеждаше разтревожен. Вратовръзката му висеше накриво, единият край на яката стърчеше нагоре, очите му бяха кървясали, а лицето му имаше цвета и консистенцията на варена шунка. Непрекъснато гълташе вода, сякаш умираше от жажда или се мъчеше да прогони вкуса на снощното уиски.
Тогава един от журналистите се изправи и зададе въпроса, от който се боеше Белмънт:
— Какво ще правите с Лети Лабиш, губернаторе?
Белмънт разтри устата си с длан и микрофонът хвана звука от стърженето на мазолите по мустаците му.
— Извинявайте, днес ме боли гърло и ми е трудно да говоря — каза той. — Отлагам екзекуцията за неопределено време. Докато мине обжалването по инстанциите. Така е според закона.
— Какво разбирате под неопределено, губернаторе?
— Сливи ли имам в устата? Каквото казах, това разбирам.
— Искате да кажете, че ще продължите да отлагате и след обжалването във Върховния съд или смятате да разрешите екзекуцията? Въпросът не е труден, сър — обади се друг журналист с папийонка и се усмихна, за да замаже обидата.
И тогава за миг Белмънт се издигна до такова ниво на прямота и почтеност, каквото никога не бях очаквал от него.
— Трябва да разберете едно. Говорим за човешки живот. Не за статия във вестник или телевизионно предаване. Приемете моите думи както си щете, но бог ми е свидетел, че ще постъпя по съвест. Ако на някого не му изнася, има много здраве от мен.
Един от губернаторските помощници пристъпи до него и му пошушна нещо. Лицето на Белмънт замръзна като физиономия на виновен човек, застанал срещу мигаща лампа. Всички осъзнаха, че е настанал и отминал изключителен миг.
Белмънт примига, неуверено размърда устни и заговори отново:
— Аз съм служител на изборна длъжност. Ще изпълня дълга си към народа на Луизиана. Това означава, че когато мине обжалването, трябва да се придържам към закона. Нямам личен избор… Това е. На масата в дъното има още сандвичи и напитки.
Той преглътна мъчително и се загледа настрани с безизразно, пребледняло лице, сякаш думите преди малко бяха изречени от някой друг.
На другата сутрин изчетох доклада на съдебния лекар за смъртта на Вейчъл Кармауч. Беше подписан от един пенсиониран патолог на име Езра Коул, престарял доброволен проповедник в една фундаменталистка църква, посещавана предимно от тексаски сондьори и северолуизиански преселници. Беше работил в съда за съвсем кратко време преди осем-девет години, но все още помнех аптеката, която държеше до медицинския център в Лафайет около 1960 година. Не разрешаваше на цветнокожи дори да се редят на една опашка с белите — нареждаше им да чакат на тротоара докато минат всички други клиенти.
Заварих го пред спретнатото му бунгало край езерото Спениш Лейк. Стържеше с шкурка дъното на лодка, закрепена върху подпори. Жена му работеше в градината зад ограда от бели летвички. Моравата отпред беше изумруденозелена, личеше, че не жалят вода и торове. Бамбукът и банановите дървета в задния двор се полюшваха на фона на езерната синева. Сред цялото това идилично спокойствие Езра Коул продължаваше да води война срещу всичко ново, което смяташе за упадък на моралните традиции.
— Питате ме как кръвта е попаднала по тавана и стената над печката? — каза той. — Онази жена я е разплискала.
Беше с бяла риза, тиранти и панталони, напъхани в кончовите на гумени ботуши. Имаше тясно, холерично лице и в очите му се четяха безброй гневни мисли, свързани не толкова с моите въпроси, колкото с тревогите, които носеше на гърба си като всекидневен товар.
— Линията на пръските е прекалено тънка — възразих аз. — Освен това нямам представа как би могла да разплиска кръв по тавана с толкова тежък инструмент.