Той се завъртя и мина край мен, като ме закачи с рамо.
— Чакай малко — казах аз и вдигнах пръст срещу него. — Ако имаш сметки за разчистване с Джим Гейбъл, оправяй се сам.
Той пристъпи обратно и зъбите в ъгълчето на устните му проблеснаха сред пурпурния сумрак.
— Хората обичат представления с изроди, защото там гледат външността на хора като мен и забравят какво има в самите тях. Вдигнеш ли още веднъж пръст срещу мен, ще ти го строша, проклет полицай.
През нощта налетя буря. Дъждът блъскаше къщата, стичаше се по покрива и сплиташе струи в светлината на прозорците. Тъкмо започваха новините в десет, когато телефонът иззвъня.
Акцентът беше от Източен Кентъки или Тенеси, с меко произношение, почти неясно „р“ и звучни гърлени гласни.
— Не се опитвайте да проследите разговора — изрече гласът отсреща. — Използвам клетъчен телефон.
— Чакай да се досетя — казах аз. — Ти си Джони Ремета, нали?
— Опитаха се да ме очистят. Може би по ваша вина. Не съм сигурен.
— Тогава напусни града.
— Не е в мой стил.
— Защо се обаждаш?
— Сър, вие разправяте на хората, че съм доносник. За какво лъжете тъй безсрамно? Та ние дори не се познаваме.
— Предай се. Още не е късно. Никой не жали за Клъм Чевръстия.
— Трябва да поправите стореното, мистър Робишо.
— Малко е смешно човек като теб да настоява за реабилитация, приятел.
— За какво да настоявам?
— Слушай, ти не свърши работата с Муцката Дотрийв. Може би притежаваш качества, за които не си подозирал. Дай да се срещнем някъде.
— Шегувате ли се?
Не отговорих. Той помълча, после се изкашля, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше точно какво.
Връзката се прекъсна.
Наемен убиец, който използва думата сър?
11.
В осем сутринта в понеделник шерифът ме спря на входа на управлението. Беше се порязал при бръсненето и на челюстта му имаше парченце тоалетна хартия, напоено със засъхнала кръв.
— Ела да си поговорим — каза той.
Последвах го към кабинета му. Шерифът си свали сакото, закачи го на стола и хвърли поглед през прозореца. Притисна юмрук към кръста си, сякаш изведнъж го бе заболял гръбнакът.
— Затвори вратата — нареди той. — И спусни щорите.
— За онзи ден ли ще говорим?
— Казах ти, че не искам Клит Пърсел да идва тук. Смятам, че молбата е напълно разумна. А ти реши, че съвестта ме мъчи заради Лети Лабиш.
— Може просто да не харесваш Пърсел — рекох аз. — Моите извинения, ако случайно съм намекнал нещо повече.
— Ти беше в отпуск, когато убиха Кармауч. Не си длъжен да се намесваш.
— Така е, не съм.
— Прокурорът поиска смъртна присъда. Решението не беше наше.
— Кармауч беше педофил и садист. Една от жертвите му е в смъртното отделение. Пред такова нещо човек не си затваря очите, шерифе.
Вратът и лицето му бавно пребледняха от долу нагоре. Той вирна глава да заговори, но не намери думи. Профилът му се очертаваше като индианска глава на фона на прозореца.
— Не го трупай на мен, Дейв — изхриптя той. — Няма да ти позволя.
— Мисля, че трябва отново да се заемем със случая. Според мен е имало и втори убиец.
Очите му се разшириха.
— Вие от дружеството на анонимните алкохолици май имахте един израз — сухо пиянство, нали? Като попаднете в безизходно положение, създавате си нови проблеми и така се напивате емоционално. Говоря за смъртта на майка ти. Това е единствената причина да не те отстраня от служба.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Не. В кабинета те чака един полицай от отдел „Убийства“ в Ню Орлиънс, някой си Дон Ритър.
— Ритър е от борбата с порока.
— Добре. Това си го изяснявай с него — каза шерифът, после опря длани на перваза и се разкърши, за да облекчи болката в гръбнака.
Дон Ритър, цивилният полицай, когото Хелън наричаше зализаната тиква, седеше на стол пред бюрото ми и си чистеше ноктите със златно джобно ножче над кошчето за боклук. Вдигна очи към мен. После пак се зае с ноктите.
— Шерифът рече, че сте от отдел „Убийства“ — казах аз.
— Да, наскоро ме прехвърлиха. Сега работя по случая с Клъм Чевръстия.
— Тъй ли?