— Кой ви прати двамата с Пърсел да разпитвате в Ню Орлиънс за Джони Ремета?
— Той е заподозрян за влизане с взлом.
— Влизане с взлом, а? Прекрасно. А ние какво да правим, ако го подплашите и избяга?
— Той казва, че не му е в стила.
— Той ли го казва?
— Да, снощи ми се обади по телефона.
Ритър изтръска ноктите си, сгъна ножчето и го прибра. Преметна крак върху крак и се загледа в лъснатите си обувки. Косата му приличаше на валмо дебела лепкава връв, грижливо зализана назад.
— Значи нахлуване с взлом? — повтори той. — Говорите за посещението му при Муцката Дотрийв, нали?
— Муцката казва, че вие сте й подхвърлили дрога. Тя се мъчи да тръгне по правия път. Защо не я оставите на мира?
— Чудя се кое ме дразни повече, че ме лъжете за разговора с Ремета или че ми циврите за някаква си черна курва. Искате ли да пипнем тоя тип или не?
— Срещате ли се с Джим Гейбъл?
— Защо?
— Предайте му, че при следващото си идване в Ню Орлиънс ще го потърся.
Той размърда зъби, може би дъвчеше парченце храна.
— Ето какво излиза, когато някой се опита да почне повторна кариера в малко градче. Понякога сигурно не ви се става сутрин. Благодаря за разговора, Робишо.
По пладне излязох от управлението и се прибрах да обядвам. Докато карах към къщи по черния път, видях отсреща да се задава син лексус под крайбрежните дъбове. Лексусът намали и жената зад волана свали страничното стъкло.
— Как си, Дейв? — поздрави тя.
— Здравейте, мис Дезотел. Квартала ли посещавате?
— Току-що обядвах с жена ти. Ние сме съученички.
Тя свали тъмните очила и сенките на листата затрептяха по мургавата й кожа. Трудно бе да повярва човек, че е започнала кариерата си в правораздаването още от шейсетте години. Сърцевидното й лице сияеше, по шията й нямаше нито една бръчка, а от черната коса се излъчваше неотслабнал с годините спомен за здраве, жизненост и младежка хубост.
— Нямах представа, че се познавате — казах аз.
— И тя отначало не си спомни, но… Както и да е, пак ще се видим. Обади ми се, ако ти трябва нещо.
Тя махна с ръка и потегли.
— Съученички ли сте били с Кони Дезотел? — попитах, когато влязох в кухнята.
— Да, от вечерната гимназия. Виждаш ми се озадачен.
— Тя е странна.
— Симпатична е — усмихна се Бутси. — Престани да се правиш на психоаналитик.
— В Бейтън Руж я видях да обядва заедно с един полицай от Ню Орлиънс на име Дон Ритър. Той е същинска отрепка.
Тя преметна парцала за съдове върху крана, завъртя се и огледа лицето ми.
— Какво е направил?
— Изнудва черните проститутки. Хелън казва, че навремето изнудвал и хомосексуалисти от Френския квартал.
— Значи е гадно ченге. Виждал си и други.
— Другарува с Джим Гейбъл.
— Ясно. Значи затова бил целият разговор. Трябваше да ме предупредиш.
— Гейбъл знае нещо за смъртта на майка ми. Абсолютно съм убеден в това, Бутси.
Тя кимна, по-скоро на себе си или на кухнята, отколкото на мен, после започна да реже свинско печено за сандвичи. Кълцаше все по-бързо и по-силно, с едната ръка стискаше кокала, а ножът тракаше по дъската. После започна да реже кървавочервен домат и пръстите й побеляха. Накрая се завъртя отново към мен.
— Какво да ти кажа? Че се ненавиждам, задето съм спала с него? Какво да ти кажа, Дейв?
В края на седмицата Кони Дезотел ми позвъни в службата.
— Дейв, може да сме извадили късмет. Чувал ли си за рецидивист на име Стив Андрополис?
— Той е съгледвач, осигурява сведения за обири и убийства.
— Задържали са го в Морган Сити.
— За какво?
— За носене на крадено оръжие. Казал, че те познава. Ще го съдим за четвърти път. Иска да сключи сделка.
— Андрополис е патологичен лъжец.
— Може би. Казва, че има сведения за убийството на Клъм Чевръстия. И знаел как е умряла майка ти.
Слънцето грееше високо в небето, лъчите му искряха като кинжали по затъмнените стъкла на колите отвън. Усетих как пръстите ми се стягат около слушалката.
— Как е получил тези сведения? — попитах.
— Не знам. Днес следобед ще го разпитват двама детективи от управлението в Ню Орлиънс. Искаш ли да присъстваш?
— Ритър ще бъде ли там?