— Аз съм си виновен. Не биваше да ти помагам да го измъкнеш на светло.
— Как е Пейшън? — попитах аз, за да сменя темата.
— Чака ме да намина. — Клит въздъхна. — Главата ми е като стегната с тел. Не мога да мисля.
— Какво има?
— Утре ще я водя на свиждане със сестра й в женския затвор.
— Имаш чувството, че прескачаш от другата страна на барикадата?
— Нещо такова. Винаги съм смятал, че повечето хора в смъртното отделение са си го заслужили. Гледа ли снощи Лари Кинг? Беше довел един тип да си прави майтапи с екзекуцията на една жена в Тексас. Същият, дето беше направил Клинтън за посмешище. Това са днес героите на Америка.
Той влезе в магазинчето и се върна с голяма кутия бира, увита в книжна салфетка. Вирна глава и почти изпразни кутията на един дъх. После шумно въздъхна и напрежението изчезна от лицето му.
— Дейв, сънувах смъртната камера в „Ангола“. Само че не водеха там Лети Лабиш, а Пейшън. Откъде ли ми е дошъл такъв сън? — рече той и завъртя показалец до слепоочието си.
Но това не беше последното споменаване на Лети Лабиш за този ден.
Кора Гейбъл бе пратила шофьора Мика да отнесе в резиденцията на губернатора молба за помилване на Лети, подписана от хиляда души. След като взе от Ню Орлиънс неколцина приятели на Кора, откара ги до Капитолия в Бейтън Руж и после пак ги върна в Ню Орлиънс, той вечеря самичък в едно кафе край реката оттатък моста Хюи Лонг и късно привечер потегли по тесния път към област Лафурш.
Мина през малко селце, после навлезе в дълъг пустинен отрязък между тръстиковите ниви. Догони го бял автомобил; мъжът до шофьора се озърна през рамо, после сложи на покрива мигаща червена лампа.
Ченгетата бяха цивилни, може би от отдела по наркотиците или службата за борба с организираната престъпност. Едри, млади, небръснати, с джинси, маратонки и тъмни тениски, с космати ръце и затъкнати на коланите белезници.
Те пристъпиха от двете страни на лимузината. Мика бе свалил стъклата и чу как човекът отдясно разкопча кобура.
— Шофьорската книжка, ако обичате — каза левият. Носеше големи слънчеви очила, изглеждаше отегчен и зяпаше към залеза над нивите, докато чакаше с протегната длан Мика да извади книжката от портфейла си.
— Какво има?
Полицаят с тъмните очила погледна снимката, после вдигна очи към Мика.
— Знаете ли какво пише тук над снимката? „Не пийте зад волана… Пазете Луизиана чиста.“ На всички шофьорски книжки в Луизиана го пише. Стараем се да не допускаме пияници и боклук по шосетата. Преди малко вие изхвърлихте през прозореца бирена кутия.
— Не, не съм.
— Слезте от колата, моля.
— Момчета, вие сте от Ню Орлиънс — каза Мика. — Тук не е ваш район.
— Ако обичате, минете от другата страна на колата и ще обсъдим това.
Притиснаха го към покрива на колата, разтвориха му краката с ритник, плъзнаха ръце покрай тялото му, обърнаха джобовете наопаки и захвърлиха на пътя портфейла и дребните пари.
Мина автомобил с включени фарове. Двамата полицаи го проследиха с погледи, докато изчезна между тръстиковите ниви. После единият замахна с палката и Мика изпита чувството, че сухожилието в бедрото му се е скъсало. Той падна на коляно, драскайки с пръсти по лимузината.
Вторият удар се падна на безопасно място, върху раменете, но третият бе стоварен с две ръце точно в опашната кост и из вътрешностите му избухна огнена болка. Разтреперан, Мика се търкулна на прашния път, полагайки отчаяни усилия да овладее сфинктера си.
Първото ченге захвърли шофьорската книжка в лицето му като игрална карта, после го ритна в бъбрека.
— Имаш полицейско досие в Ню Мексико, Мика. Връщай се там. Не ни карай пак да те търсим.
— Нищо не съм сторил — почти проплака Мика.
Полицаят с палката се наведе, пъхна заобления дървен край в устата му и натисна жестоко, докато Мика взе да кашля и да се дави в собствената си кръв.
— Какво рече? Я повтори? — изрече заплашително ченгето и се приведе любезно към обезобразеното лице на Мика.
На другия ден Клит ми позвъни и помоли да се срещнем при Арман на главната улица. В заведението беше прохладно и сенчесто. Клит седеше пред старинния огледален бар с чаша сироп в ръката, а вентилаторът вееше право в лицето му.
Но видът му не подхождаше на безметежната обстановка. Хавайската му риза лепнеше от пот, лицето му бе зачервено като от треска. Подпираше се с един крак на тръбата под бара и нервно тресеше коляно.