— Мислех, че искате да пиете нещо.
— Исках само да си почина на хладно две-три минути. Вече ми мина. Не е зле по-нататък да спрем още някъде.
— Късно е вече — ухилил се иззад бара помощникът Малкълм и сложил две отворени бутилки кока-кола пред Хелън и Кони тъкмо когато Пейшън влязла и вирнала глава, изненадана от присъствието му зад бара.
— Мога ли с нещо да ви услужа? — попитала тя.
— Прощавайте, мис — рекъл Малкълм. — Толкова съм пресъхнал, че ме е страх да не се подпаля. Оставих парите на касата.
После си отворил бутилка бира и веднага отскочил, защото от гърлото бликнала пяна.
Пейшън изтракала сметката, без да ги гледа.
— Извинявайте, че не успях да ви обслужа — казала тя.
Кони стояла като ударена. Гледала безпомощно тила на Пейшън, сякаш току-що пред нея бил изникнал най-страшният й кошмар.
Пейшън се завъртяла и оставила пред помощника четвърт долар и две монети по десет цента. После срещнала погледа на Кони.
— Добре ли сте, госпожо? — попитала тя.
— Да — рекла Кони. — Защо питате?
— О, в такива дни се топи и асфалтът по пътищата. Виждате ми се изтощена. Имам аспирин, ако искате.
— Благодаря. Не ми трябва.
Пейшън понечила да се обърне, после по лицето й се изписала лека изненада.
— Виждала ли съм ви някъде, госпожо? — попитала тя.
— Може би. Аз съм главен прокурор на щата.
— Не, виждала съм ви на една стара снимка — казала Пейшън. — Или е била някоя друга, но много прилича на вас. Имате красиви черти. Не се променят от времето.
— Приемам го като комплимент, но не знам за какво говорите.
— Ще се сетите. За Нова Иберия ли сте тръгнали?
Кони станала от табуретката и протегнала ръка над бара.
— Много ми беше приятно — изрекла официално тя, макар че никой не ги бил запознал.
После тръгнала към патрулната кола с вирната глава и пребледняло лице. От вятъра клоните на близкия дъб тропали по стените на клуба. Посипал се дъжд и едрите капки задрънчали като топчета по тенекиения покрив.
— Ще си допия бирата — обявил Малкълм. — Кой свири на онова пиано?
Макар и наемен убиец, Джони Ремета очевидно не спадаше към обичайните категории.
Полицаят от Ню Орлиънс, който охранявал историческия музей на Джаксън Скуеър, видял как един строен млад мъж с тъмни очила, безупречно изгладени панталони, каубойски ботуши и плътно прилепнала тениска с навити до раменете ръкави пресякъл улицата до „Кафе дю Монд“, минал през парка покрай група музиканти до Пиратската алея, увил дъвката си в парче станиол, пуснал я в кошчето за боклук, сресал се и влязъл в музея.
Полицаят се запитал къде е виждал това лице.
Може би на снимка, показана тази сутрин?
Не, не си въобразявал. Снимката била на издирван убиец. Да, онзи, дето очистил Клъм Чевръстия. Бял убиец, значи най-вероятно поръчкова работа. Сигурно джаканосите са го наели да премахне досадния черен сводник. Но наемните убийци не влизат в музеи под носа на ченгетата. Освен това хлапето приличало на обикновен гимназист.
— Турист ли сте? — попитал полицаят.
Без да сваля черните очила, младежът стоял пред една витрина и разглеждал надупчено от куршуми знаме на Конфедерацията.
— Не, тук живея — отвърнал той, без да се обръща. — Художник съм.
— Често ли идвате тук?
— Горе-долу по два пъти седмично. — Младежът свалил очилата, усмихнал се и погледнал полицая право в очите. — Тревожи ли ви нещо?
— Да, болят ме краката — оплакал се полицаят.
Но след малко отново го обзела тревога. Той проследил младежа през Джаксън Скуеър, записал номера на пикапа му и се обадил по телефона.
На няколко пресечки от там една патрулна кола се лепнала зад младежа. Униформеният полицай зад волана тъкмо се готвел да пусне лампите и сирената, когато пикапът отново завил към Френския квартал и след малко спрял пред участъка на ъгъла на улиците „Роял“ и „Конти“.
Младежът с тъмните очила спрял пикапа и влязъл вътре.
Полицаят продължил нататък, клатейки възмутено глава, че го пращат за зелен хайвер.
В участъка младежът огледал небрежно таблото със снимки на издирвани престъпници, после попитал дежурния сержант как да стигне до бойното поле при Шалмет.
Сержантът проследил с поглед как младежът излиза от участъка, сяда в камионетката и потегля по „Конти“ към реката. Сетне изведнъж скочил от бюрото, хукнал навън, размахал ръце към двама моторизирани полицаи и изревал: