— Момчето с черния пикап! Още можете да го настигнете!
Грешка.
Джони Ремета минал по моста над Мисисипи към западния бряг, излязъл на шосе 90, лъкатушил осем километра из жилищни квартали и търговски центрове, зарязал пикапа в област Сейнт Чарлс и задигнал един олдсмобил от гараж за стари коли.
Продължил по черните пътища през Чакахула и Амелия, прекосил река Ачафалея в Морган Сити и откраднал раздрънкан микробус фолксваген до казиното в резервата на индианците четиманчи.
Действията му се превърнали в истинска вълна от автокражби из Югозападна Луизиана. В шест области тревожно замигали компютри, патрулните ченгета зарязали недопитите си кафета и натиснали газта.
Джони Ремета почти се изтръгнал от армията щатски полицаи и шерифски помощници, които кръстосвали шосе 90 и буквално се сблъсквали помежду си. В област Сейнт Мери завил по един страничен път с всъдехода, който бил задигнал от някаква авторемонтна работилница, около три километра вдигал облак прах между високите захарни тръстики, после пак изскочил на шосето, цял километър отвъд блокадата. Ограден от борове и дъбове, пътят водел към Нова Иберия.
Той намалил скоростта, минал по каменния мост над реката, разкършил врат, смъкнал тениската и избърсал потното си лице.
Знаел, че ги е надбягал. Дълбоко си поел дъх. Откъм задните дворове на къщите долитал аромат на скара; вечерното небе сияело в яркорозово. Сега му оставало да зареже тази кола и да намери някой пансион, където няколко дни да почива и да гледа телевизия. Ех, колко е хубаво да си жив.
Точно тогава го връхлетял странично автобусът на Първа Божия църква. Вратите се разтворили, Джони изхвръкнал и полетял като камък към река Теш.
Той седеше на металния нар в килията бос и кален, с бинтована глава. Измъкна от косата си бамбуково листо и го пусна на бетонния под.
Ние с шерифа го гледахме през решетките.
— Защо не се измъкна от Ню Орлиънс, докато можеше? — попитах аз.
— Живеем в свободна страна — отвърна той.
— Не и за убийци.
— Имам по-добър въпрос — намеси се шерифът. — Защо не остана където си беше?
Джони Ремета вдигна глава към шерифа и очите му изведнъж станаха безжизнени. Той погледна стената и се прозя.
— Пускай го по каналния ред. Искам до утре по пладне да си го приберат в Ню Орлиънс — каза шерифът, после се отдалечи по коридора и затръшна тежката врата зад себе си.
— Какъв му е проблемът? — попита Ремета.
— Имаме си предостатъчно местни юнаци. Не ни трябват вносни. Защо дойде в Нова Иберия?
— Човек си търси приятели където може.
— Не съм ти приятел. Стоял си в Ню Орлиънс, за да очистиш хората, които стреляха по теб, нали?
— Упреквате ли ме?
— Знаеш ли кои са?
— Не. Затова останах.
Дълго го гледах. Той наведе очи към пода.
— Пред ченгето в музея си се представил за художник — казах аз.
— Рисувам върху керамика. Не ме бива много.
— Дано имаш късмет, хлапе. Мисля, че ще ти трябва — пожелах му аз и се завъртях да си тръгна.
Ремета стана от нара и пристъпи до решетките. Лицето му беше само на няколко пръста от моето.
— Събрал съм си пари за адвокат — каза той. — За Клъм може да ми се размине.
— И какво?
— Имам чувството, че ще гушна китката, преди да видя адвокат.
В дъха му се носеше сухият мирис на мъртви цветя.
Не ме е грижа за него, казах си, докато пътувах към къщи след работа.
Но не можех да намеря покой. Предсмъртните думи на Клъм Чевръстия, записани на касетофон в магазина за косачки, твърдяха, че Джони Ремета е свързан с убийството на майка ми.
Двамата с Бутси вечеряхме късно на масичката в задния двор и аз й разказах за страховете на Джони Ремета. Очаквах я да вземе отношение към тревогите, които вече почти по навик носех от работа у дома. След като млъкнах, тя се замисли, хапейки долната си устна.
— Мисля, че Ремета е прав. Клъм Чевръстия беше убит, защото знаеше нещо за смъртта на майка ти. Сега Кони Дезотел почна да проявява интерес към теб. Между другото, пак те потърси по телефона.
— За какво?
— Искала да ти каже, че проблемите с разрешителното на Клит Пърсел са уредени. Колко мило от нейна страна да се обажда на нас, вместо на него.