— Забрави я.
— Много бих искала. Дейв, не ти казах всичко за връзката си с Джим Гейбъл. Той е извратен. О, нищо не ми е правил. Но се усеща в думите му, в маниерите, в това как стои по долни гащи пред огледалото и се сресва, в скритата жестокост на забележките му.
Беше се изчервила и очите й заблестяха от смущение.
— Не си знаела какъв е, Бутси.
— Това не ме утешава. Мисля си за него и ми се иска цялата да се измия с кислородна вода.
— Ще помогна на Батист да затвори магазина, после отиваме да ядем сладолед — казах аз.
Слязох до магазинчето, обадих се на моя приятел Дейна Магели в полицейското управление на Ню Орлиънс и го помолих да ми даде домашния номер на Джим Гейбъл.
— Защо се забъркваш с Гейбъл? — попита Магели.
— Просто разчиствам разни документи. Сътрудничество между отделите и тъй нататък.
— Каквото докосне Гейбъл, после вони до небесата. Стой настрани от него. Рано или късно някой ще му види сметката.
— Да, но въпросът е колко късно.
Набрах номера на Гейбъл. Когато той вдигна слушалката, чух тиха оперна музика.
— Утре идваш да прибереш Джони Ремета — казах аз.
— Кой се обажда? — попита той.
— Дейв Робишо. Ремета смята, че някой иска да му види сметката.
— Хей, дължим ти голяма благодарност. Ти го засече чрез онзи взлом в Лоровил, нали?
— Препоръчвам ти да го доставиш в Ню Орлиънс цял и невредим.
— Бъркаш човека, приятел. Със случая се занимава Дон Ритър.
— Тогава да сменим темата. Разбрах, че си правил някакви забележки за жена ми.
Чух звън на ледени кубчета, вероятно беше отпил от чашата си.
— Не знам кой ти е казал, но не е вярно. Дълбоко уважавам жена ти.
Загледах се навън през прозореца. Лампите светеха, реката беше жълта и влачеше изтръгнати водни лилии, из въздуха танцуваха облаци насекоми. Пулсът ми удряше в слепоочията. Чувствах се като ревнив гимназист, който току-що е викнал съперника си на бой в съблекалнята и изведнъж научава какво значи поговорката „Език мой — враг мой“.
— Може пак да си поговорим на тази тема — казах аз. — Отблизо.
Стори ми се, че чух смях на млада жена, после отново звъннаха кубчета лед.
— Трябва да свършвам — рече Гейбъл. — Наспи се добре. Не вярвам да говориш сериозно. Но така или иначе, аз не съм злопаметен.
Точно преди да затвори, жената пак се разсмя.
Но двамата полицаи от Ню Орлиънс, които трябваше да приберат Джони Ремета — Дон Ритър и някой си Бургойн — не се появиха на другата сутрин. Пристигнаха в управлението малко преди пет следобед.
Не си тръгнах, докато не приключихме с документите. Ритър се приведе над бюрото ми и подписа протокола за прехвърляне, после ми подхвърли химикалката.
— Благодаря за помощта, Робишо. Няма да забравим.
— По шосето през Морган Сити ли ще минете? — попитах аз.
— Не, по I-10 през Бейтън Руж — каза Бургойн.
— Южният път е по-пряк. Можете да стигнете до Ню Орлиънс за два часа и петнайсет минути.
— За превозването на арестанти използваме предварително уточнени маршрути — ухили се Бургойн. — Сегашният минава през Бейтън Руж.
Беше млад, небръснат и мускулест, облечен с избеляла черна тениска, джинси и маратонки. Отзад изпод колана му се подаваха белезници. Носеше кобур с къс револвер трийсет и осми калибър, а значката висеше на връвчица около врата му.
— От сутринта държим Ремета в транзитната килия — казах аз. — Още не е обядвал.
— Ще го нахраним в затвора. Ще имам грижата лично да ти прати пощенска картичка с потвърждение — обеща Бургойн и ме погледна весело, дъвчейки дъвката си.
Десет минути по-късно Ритър и Бургойн поведоха Джони Ремета с оковани ръце и крака към задната седалка на един бял плимут и закрепиха веригите за скоба на пода пред задната седалка. Когато потеглиха от паркинга, Ремета ме погледна през стъклото право в лицето.
Върнах се в сградата, усещайки почти физически по кожата си следите от един отминал лош ден.
Защо бяха изчакали края на работното време, за да приберат Ремета? Защо твърдо държаха да заобиколят през Бейтън Руж? Тревожеше ме и детективът на име Бургойн. По облекло и маниери ми напомняше описанието на Мика за едно от ченгетата, които го бяха пребили.