Взех служебна кола, пуснах лампите и подкарах към отклонението за Лафайет и магистрала 10.
Вече се здрачаваше, когато минах насипа през мочурището Хендерсън. Нямаше вятър и километрите вода наоколо бяха кървавочервени и съвършено неподвижни, по мъртвите кипариси провисваха валма сивкав мъх. В полумрака светлината на мигащите лампи подскачаше по платното и бетонния парапет.
После се озовах на моста над пълноводната Ачафалея и тъмнозелените дървета по бреговете. Едва тогава осъзнах, че белият плимут е зад мен, в малка зона за отдих на западния бряг.
Бях се издънил. Не помнех още колко път има до следващия завой, където можех да потегля обратно. Отбих настрани, дадох заден ход и се върнах по моста до отклонението. Два товарни камиона профучаха край мен.
Зоната за отдих приличаше на малък парк — с дървета и наскоро окосена трева, с масички, чисти тоалетни и чудесен изглед към реката.
Но плимутът не беше до тоалетните. Беше спрян с отворени врати близо до дигата и групичка дървета.
Свърнах по отклонението, изключих лампите, спрях зад един камион и видях Ритър и Бургойн да вървят от плимута към мъжката тоалетна. Бургойн влезе вътре, Ритър остана да пуши и да наблюдава колата. После Бургойн излезе и двамата седнаха на една масичка с термос кафе. Гледаха колата и окованата фигура на задната седалка.
Очаквах, че като си изпият кафето ще откачат веригата на Ремета и ще го отведат до тоалетната. Смрачаваше се, светнаха живачните лампи, но двамата още седяха.
По някое време Ритър стана и си купи шоколад от автомата. Пусна станиола на земята, после прекоси паркинга и вдигна слушалката на телефонния автомат.
Откъм реката долетя вятър, после чух тих пукот, сякаш някой бе хвърлил фойерверк в групичката дървета край дигата.
Джони Ремета се приведе напред, сви рамене и задърпа веригата. От дърветата прокънтяха още три изстрела; този път забелязах проблясък, може би пламък от дулото или отражение в оптически мерник. Чух как куршумите се врязват в метал и разбиват задното стъкло на колата.
Извадих пистолета и хукнах към масата, където Бургойн продължаваше да седи, отпуснал ръце пред себе си, а цигарата му димеше забравена на ръба. От Ритър нямаше и следа. Малкото хора наоколо се бяха изпокрили или лежаха на тревата.
Притиснах дулото в гръбнака на Бургойн.
— Ти си го продал, гадино — изръмжах аз и го дръпнах нагоре за тениската.
— Какво правиш?
— Тръгвай пред мен. Трябва да сложиш край. Посегнеш ли към пищова, ще ти пръсна черния дроб по тревата.
Сграбчих го отзад за колана и го блъснах пред себе си сред моравия здрач, мириса на окосена трева и вятъра, който носеше хартии, прах и тежки дъждовни капки. Надзърнах през рамото му към дърветата до дигата, но клоните се люлееха, из въздуха хвърчаха листа и небето гаснеше, оставяйки само тънка ивичка светлина на хоризонта.
— Нямам нищо общо с това, Робишо — каза Бургойн. — Объркал си се.
— Млъквай. Извади ключа за веригите. Хвърли го на Ремета.
Вече наближавахме плимута и Ремета бе пребледнял. Измъкна ключа от малкото джобче на джинсите и го хвърли на задната седалка. Опита се да завърти глава, за да види лицето ми.
— Пусни ме, човече. Ще ти дам каквото поискаш.
Стрелецът между дърветата пусна още два куршума. Единият рикошира със звън от ръба на вратата, вторият сякаш отлетя напосоки. Но в същото време чух едно глухо тумп, като че някой пробваше с пръст зряла диня. Главата на Бургойн се блъсна в моята и коленете му се подгънаха. Още го държах за колана и тежестта ме повлече надолу.
Озовах се на колене, прикрит зад колата. През главата ми пак прелетяха събитията от последните няколко секунди. Джони Ремета се бореше отчаяно да отключи веригите. Гледаше ме втренчено, с гримаса на погнуса.
— Какво ти става? — попитах аз.
— Косата ви е оплискана с мозък.
Стрелецът отново откри огън, без да жали патроните.
— Изчезвай — креснах аз.
— Какво?
— Ключовете са на таблото. Щом започна да стрелям, изчезвай.
Не го изчаках да отговори. Пропълзях към предницата на колата, протегнах ръка иззад бронята и започнах да стрелям по дърветата. При всеки изстрел из мрака бликваха искри и откатът подхвърляше ръката ми десет сантиметра нагоре. Изгърмях осем патрона един след друг и празните гилзи прелитаха пред очите ми, докато ударникът щракна сухо. Осъзнах, че пълнителят е свършил и заредих нов.