Връзката прекъсна.
Пуснах слушалката на бюрото и скочих към прозореца.
Паркингът беше пълен с коли, а движението по улицата бе преградено от минаващ товарен влак. После влакът отмина с трясък по релсите, бариерата се вдигна и автомобилният поток отново потегли. Бялото слънце се отразяваше ослепително по стъклата и ми напомни за безбройните очи на митичния Аргус.
Минах в кабинета на Хелън.
— Навън ли е бил? — изненада се тя.
— Няма друг начин.
— Досетил се е. Знае как действаме. Всеки от тия тъпаци иска да го смятаме за престъпен гений.
— Знаеше, че съм махнал на полицайка.
— Включил ли си го в националния полицейски бюлетин?
— Да. Засега никакви вести.
Тя лапна дъвка и започна да дъвче, докато аз преглеждах записките в бележника си. Косата й беше жълто руса, къдрава и фиксирана със спрей.
— Значи човек с инициали М. Г. е посредничил за убийството? — обади се тя.
— Малкото име е Маги — уточних аз.
Спогледахме се.
— Маги Глик? — рече Хелън. — Мислех, че е в „Сейнт Гейбриъл“ за петнайсет години.
— Дай да отскочим до Ню Орлиънс в понеделник сутрин.
Тя закрепи химикалката си изправена върху бюрото и я огледа.
— Имам куп работа, Дейв. Според мен засега тоя тип е грижа на тамошните колеги.
Кимнах, излязох в коридора и тихо затворих вратата на кабинета й.
След малко Хелън дойде при мен.
— Знам, обещах да помогна, но тази история почва да ти влияе зле — каза тя.
— Коя история?
— За майка ти. Понякога човек просто е длъжен да остави гадините сами да си плетат въжето.
— Сигурно си права — съгласих се аз.
В пет без десет тя пак отвори вратата на кабинета ми и подаде глава.
— Видя ли съобщението за обира в къщата на Пейшън Лабиш?
— Не.
— Допреди няколко минути и аз не знаех. Някой се вмъкнал през прозореца и преровил цялата къща, но не взел нищо, освен кутия със стари снимки.
— Снимки?
— Помниш ли, разправих ти как Пейшън каза, че била виждала Кони Дезотел на някаква стара снимка.
— Да, но просто не виждам връзка между Пейшън и Кони Дезотел — казах аз.
— Още ли ти се ходи в Ню Орлиънс?
— С теб винаги.
— Хей, бвана.
— Какво?
— На Кони Дезотел не й е чист косъмът.
На следващата сутрин, събота, подкарах към къщата на Пейшън Лабиш. Тя отключи предната врата и ме покани да я последвам в кухнята, където консервираше домати. Вдигна врящия казан от печката с ръкохватки и започна да разлива съдържанието по бурканите, без да обръща внимание на горещата пара, която се вдигаше пред лицето й. Беше сложила във всеки буркан лъжица, за да не се пукнат, но един от тях внезапно изпращя и като срязана артерия плисна доматен сос по ръката и роклята й.
С изкривено от болка лице Пейшън пусна казана в мивката.
— Добре ли си? — попитах аз.
— Нищо ми няма — отвърна тя, бършейки с парцал ръката и роклята си.
Известно време продължи да се мие и упорито да търка плата, докато на гърдите й остана грамадно мокро петно.
— Трябва да се преоблека — каза Пейшън, потна и с разширени очи. — Налей си нещо за пиене.
Тя изтича нагоре. Когато слезе, беше с измито лице, жълта рокля и вързана зад тила коса. Изчисти мивката с бавни, уморени движения като човек, който току-що е излязъл от катастрофирал автомобил.
— Прегледах доклада за обира в къщата ти — минах на темата аз. — Не е задигнато нищо, освен кутия стари снимки.
— Поне засега друго не съм забелязала. Нямаше и да разбера, ако чифт обувки не бяха паднали от лавицата.
— Казала си на Кони Дезотел, че си я виждала на стара снимка. Има ли някаква причина това да не й харесва?
— Сигурно са били хлапета. Има ли значение? И защо изобщо си губиш времето с това? То няма нищо общо със сестра ми.
— Имаше ли снимка на Кони Дезотел в откраднатата кутия?
— Не знам и не ми пука. Стига си ми досаждал.
Тя намаза с масло изгореното място.