— Чух, че Клит Пърсел си имал неприятности с някакви ченгета — каза той. — Затова ли си кисел, Дейв?
Погледнах часовника си, без да отговарям. Гейбъл запали тънка черна пура, после прибра златната запалка в джоба си.
— Ама че образ — промърмори, без да уточнява за кого говори. — Сигурно двамата с Пърсел сте били страхотна двойка.
— Моля те, не пуши на масата — каза Бутси.
В настаналото мълчание Гейбъл се загледа право напред със застинала усмивка на устните. Завъртя връхчето на пурата в пепелника, докато я изгаси, взе чашата и отпи глътка вино, но не успя съвсем да прикрие червените петна по лицето си.
Иззад засъхналата маска от грим Кора Гейбъл гледаше смущението на мъжа си както ястреб би наблюдавал от клона заек, заклещен в бодлив храст.
Когато обядът приключи и тръгнахме от залата към верандата, шерифът изостана и ме хвана за ръката.
— Какво става, по дяволите? — прошепна той.
— Май не съм ти разправял за отношенията си с Джим Гейбъл — отвърнах аз.
— Държеше се с него, като че току-що е изпълзял от канализацията.
— Продължавай.
Но Джим Гейбъл не беше от хората, които просто се оттеглят, след като бъдат публично унижени. Докато Мика помагаше на жена му да се настани в лимузината, Гейбъл застана пред мен и Бутси, преди да сме стигнали до колата си.
— Много ми беше приятно да ви видя — каза той.
— И пак ще ме видиш, Джим. Обещавам ти — рекох и продължих към колата.
— Чудесно изглеждаш, Бутси. — Той я хвана за китката, после бавно плъзна пръсти надолу по дланта й. За да подчертае оскърблението, леко разтърка палец по кокалчетата.
Изведнъж се озовах на сантиметри от него. Шерифът бе излязъл на улицата и се канеше да отвори служебната кола, но сега спря и ни загледа над покрива й.
— Има ли нещо, Дейв? — попита Гейбъл.
— Искаш ли да си поговорим зад ъгъла? — отвърнах аз.
— Много си забавен — рече Гейбъл и добродушно ме потупа по рамото. — Двайсет и пет години в полицията, а все още гониш проститутки и сводници, та дори се хвалиш с това пред новата кметица. — Той прогони усмивката от лицето си, запали нова пура и щракна капачето на запалката. — Тук вече мога да пуша, нали?
Върнах се в службата и почти цял следобед прехвърлях канцеларска работа. Но Джим Гейбъл не ми излизаше от главата. В дружеството на анонимните алкохолици имаме един девиз: първо принципът, после личностите. Повтарях си го отново и отново. Но всеки път виждах как Гейбъл плъзва пръсти по китката на жена ми. Когато зазвъня телефонът, почти се надявах да е той.
— Реших, че не е зле да се обадя — прозвуча гласът на Джони Ремета.
— Нещо не си наред с главата. Не ми се обаждай. Нямаш никаква връзка с моя живот.
— Познавате ли ченге от Ню Орлиънс на име Аксел?
— Не.
— Когато бях окован в колата, онова ченге, Бургойн, дето го очистиха, все повтаряше на другия да не се тревожи. Аксел щял да дойде навреме. Така казваше: „Хич не му бери грижата, Аксел е факир“.
— Какво би трябвало да означава това?
— Открих, че партньорът на Бургойн се казва Аксел. Снайперист, използват го при обсада на барикадирани терористи. Убил е двама или трима души.
— Маги Глик казва, че си ходил в нейния бар.
— Изобщо не съм я чувал. Аз дори не пия. Всички ли лъжат по вашия край?
— Не ми се обаждай повече, освен ако не решиш да се предадеш. Разбра ли? Повтори.
— Вие ми спасихте живота. Задължен съм ви. Въпрос на чест, мистър Робишо. Имате ли клетъчен телефон, ако случайно не успея да ви открия на домашния?
След като затворих телефона, набрах домашния номер на Клит.
— Познаваш ли човек на име Аксел? — попитах.
— Да, Аксел Дженингс. Приятелче на Дон Ритър. Точно той ме фрасна с бокс по тиквата.
— Току-що пак ми се обади Джони Ремета. Може би Дженингс е снайперистът, който уби по погрешка Бургойн.
— Имам планове за тоя Дженингс. Ти си гледай Ремета. Май те е объркал с баща си или нещо подобно.
— Какви са ти плановете за Дженингс? — попитах аз.
— Искаш ли да вечеряме заедно? Дейв, Ремета е откачалка. Ритър и Аксел Дженингс са луди. Имай предвид тънката разлика.
17.
Над залива се бе надигнала буря и утрото изгря сиво, хладно и обгърнато в мъгли, после заваля дъжд. Надникнах през прозореца на кабинета и видях как Пейшън Лабиш слезе от някаква кола на тротоара и изтича към входа на сградата. Когато почука по стъклото на вратата ми, косата и кожата й лъщяха от влага. Под мишница носеше албум за снимки, увит в целофанов плик.