— Искаш ли да се изсушиш? — попитах аз.
— Извинявай, че ти говорих така последния път. Понякога не съм в настроение.
— Няма нищо. Ще пийнеш ли чаша кафе?
Тя поклати глава.
— Открих снимката на мис Дезотел. Онази, за която й споменах, когато беше дошла в клуба. Беше на тавана. Родителите ми пазеха снимки от всички места, където са ходили.
Тя седна пред бюрото, извади кърпичка и попи капките по лицето си.
— Защо реши да ми я донесеш? — попитах аз.
— Щото ме попита. Щото беше добър към нас.
Пейшън прелисти картонените страници, докато стигна до голяма черно-бяла снимка, направена в нощен клуб. По огледалото зад бара висяха шейни, елени и снежни топки от стиропор, а петима души, включително родителите на Пейшън, седяха на табуретките с чаши в ръце и гледаха усмихнато в обектива.
В ъгълчето на снимката някой бе написал „Коледа 1967“, но нямаше как да сбъркам Кони Дезотел. Тя спадаше към онези жени, чиито лица почти не се променят с времето и са хубави по-скоро по природа, отколкото поради младостта. Беше облечена в черна вечерна рокля с презрамки и корсаж. В ръката си държеше празна чаша за шампанско, леко килната настрани. Усмихваше се, но за разлика от останалите гледаше някого извън кадъра.
— Защо може да е толкова важна за някого тази снимка? — попита Пейшън.
— Вашите бяха по веселата част. Кони Дезотел е главен прокурор.
— Те имаха три или четири танцови салона. Всякакви хора идваха. Дори бившият губернатор Лонг.
— Може ли да задържа снимката?
Тя откачи фотографията от ъгълчетата, подаде ми я и сякаш в същия миг престана да й обръща внимание.
— По случая на сестра ми вече работи само един адвокат. Двайсет и пет годишен.
— Мисля, че ти си помогнала на Лети да убие Вейчъл Кармауч — казах аз. — Според мен доникъде няма да стигнете, преди този факт да изскочи наяве.
Тя ме изгледа втренчено като зверче, застинало в светлината на автомобилни фарове.
После напусна сградата тичешком.
Ненавиждах се за тия думи.
Израснал съм в Южна Луизиана през четирийсетте и петдесетте години. Помня игралните автомати, техните хромирани части и електрически светлини между саксиите с палми в стария хотел „Фредерик“ на главната улица; помня бордеите от двете страни на железопътните релси, минаващи покрай Рейлроуд авеню. В събота ходех да събирам парите за местния вестник, а проститутките седяха на верандите, пушеха модерните за онова време цигари с филтър и от време на време гребваха наливна бира от кофата, която сводниците им носеха от бара на Брусар. Бяха грозновати и отпуснати жени, без грим, с чорлава и мръсна на вид коса. Понякога се смееха като луди и безсмисленият, писклив смях се издигаше в жаркото небе.
Нито една не говореше с каджунски акцент и аз се чудех откъде идват. Питах се дали някога ходят на църква, имат ли роднини или деца. Веднъж видях как някакъв сводник удари една от тях — за пръв път виждах мъж да удря жена. От носа й протече кръв. Сводникът имаше зализана черна коса и пурпурни панталони, прилепнали по бедрата като на матадор.
— Взе ли си парите, хлапе? — попита ме той.
— Да, сър.
— Изчезвай тогава.
Отдалечих се с велосипеда. Когато минах отново край къщата, тя седеше на люлката до сводника, плачеше и закриваше лицето си с кухненска кърпа на червени петна, а той я утешаваше, преметнал ръка през рамото й.
Помня и хазартните клубове в области Сейнт Мартин и Сейнт Ландри през петдесетте години. Бармани, биячи и крупиета носеха значки на помощник-шерифи. На никое хлапе не отказваха достъп до алкохола или игралните маси. Жени осигуряваха джаканосите от Ню Орлиънс и едно семейство сирийци от Лафайет, а за работни места им служеха няколко каравани с климатици зад клуба. Шефът на щатската полиция се опита да въдвори ред и законност и забрани хазарта и проституцията в Луизиана, след което стана най-омразният човек в целия щат.
Повечето подобни клубове продължиха да действат и през шейсетте години. Пейшън бе права. Посещаваха ги всякакви хора. Трябваше ли Кони Дезотел да наема някого, за да открадне една стара фотография, ако беше заснета в компания на хора, които познава само бегло?