18.
Мина седмица, без да чуя нещо повече от Дейна Магели. Оказа се, че в нощта на нападението Ситния Уили Бимстайн и Ниг Розуотър пратили Клит в Бейтън Руж да прибере някакъв тип, който се укривал от съда. Това не означаваше, че не е имал време да нападне Дженингс, след като доставил плячката в кантората на Уили и Ниг. Но Клит Пърсел си имаше принципи, макар и доста волни, и в тях не влизаше обезобразяването на повален и зашеметен противник.
Искаше ми се да изхвърля от главата си всичко, да отида за три седмици на Кий Уест с Бутси и Алафеър и да ловя риба. Беше ми омръзнало да се занимавам с чужди проблеми, да прекратявам домашни скандали, да мия повърнато в служебната кола, да бърша храчки от лицето си и да жаля наркоманите, че са болни от СПИН, а те вместо благодарност да се мъчат да ме ухапят.
Беше ми омръзнало да гледам скръбта по лицето на черни родители, когато им съобщавам, че детето им е умряло от свръхдоза или е било застреляно при обир. Да се мъча да възвърна самоуважението на някой магазинер, след като са го принудили да коленичи и да се моли за милост. А още по-малко исках да гледам в лицата жени, които са били изнасилвани, содомизирани, горени с цигари, бити с юмруци и систематично лишавани от последната капка достойнство и самочувствие.
Ако срещнете стар патрулен полицай, който не пие или не се друса, непременно ще се окаже, че или ходи на някакви психологически курсове, или е абсолютен пън, или самият той има престъпни наклонности.
Но всеки път, когато си избистрях главата и се опитвах да се съсредоточа върху хубавите неща на новия ден — лекия летен дъждец над залива, обедните срещи с Бутси при Виктор или в парка, дългите летни вечери и багрите на залеза високо в небето, сладоледените почерпки с Алафеър и нейните съученички от групата за литературно творчество — умът ми отново и отново се връщаше към мислите за съдбата на майка ми, нечутите й викове за помощ и факта, че убийците още са живи.
Но ме тормозеше още нещо. Много отдавна бях приел загубата на детството и семейството си заедно с онзи невинен каджунски свят, в който се бях родил. Загубата е като смъртта. Навестява всекиго и не бива да я оставяш да владее живота ти.
Сега обаче не изпитвах чувство за загуба, а за кражба и насилие. Бяха откраднали паметта за майка ми и печалната почит, която изпитвах към нея. Сега записаната в затвора лъжа на един мъртъв мошеник, че майка ми е била курва и крадла, бе станала част от полицейско досие в Ню Орлиънс и нямаше как да променя това.
— Измъчва ли те нещо? — попита Хелън Соало, влизайки в кабинета ми.
— Не, нищо съществено — отговорих аз.
Хелън застана до прозореца, разтри си врата и се загледа към улицата.
— И какво? — рече тя. — Кони Дезотел просто престана да идва, така ли? Изобщо не я тревожи, че е снимана с двойка сводници.
— Така ми се стори — кимнах аз.
— Била е в кабинета си. С цялата прокурорска машина под ръка. Не я оставяй да те заблуди, Дейв. Тази мръсница те е взела на мушка.
Но беше петък следобед и не ми се мислеше за Кони Дезотел. Напуснах службата, купих от пазара френска франзела и подкарах по черния път към къщи. Между клоните на дъбовете над главата ми слънчевите лъчи блестяха като излъскана мед.
Тримата с Алафеър и Бутси вечеряхме в кухнята. В небето зад прозореца прииждаха дъждовни облаци и през дупките в тях снопове светлина падаха върху близката тръстикова нива. Алафеър бе оставила до стола си чантата, в която държеше ръкописи, бележници и наръчник по писане на сценарии. На масата до лакътя й лежеше дебела книга с черно-бяла фотография на колиба от дънери върху корицата.
— Какво четеш? — попитах аз.
— „Нощ пада над Къмбърленд“. Написана е от адвокат на име Хари Коудил. Разказва се за историята на южните планини.
— За литературния кръжок ли?
— Не, едно момче от библиотеката каза, че непременно трябва да я прочета — отговори тя. — Това била най-хубавата книга за хората от Апалачите.
— Ще четеш ли тази вечер новия си разказ?
— Да — усмихна се тя. — Между другото, довечера сигурно ще ме докарат с кола.
— Кой? — обади се Бутси.
— Онова момче.
— Кое момче? — попитах аз.
— Дето ми каза за „Нощ пада над Къмбърленд“.
— А, вече съм спокоен — рекох аз.
— Дейв, вече съм на шестнайсет… Защо правиш тая физиономия?