— Трудно е да се определи възрастта. Винаги изглежда различен.
Той извади цигарата от устата си и я метна в една цветна леха, без да я гаси.
— Само това ми липсваше. Да гоня Човека без лице.
Влязохме в сградата и минахме през голямата читалня, после се изкачихме на горния етаж. В една странична стая видях Алафеър и още пет-шест гимназисти, насядали около масата. Стоях пред прага, докато тя ме забеляза. Хвърляше погледи ту към мен, ту към преподавателя по литературно творчество — черен писател, който живееше в Лафайет и идваше да помага в библиотеката. Накрая Алафеър стана от масата и тръгна към мен. Очите й пламтяха.
— Дейв… — прошепна яростно тя.
— Онова момче, дето рисува по керамика — казах аз. — Тук ли е тази вечер?
Тя плътно стисна очи като от болка, после пак ги отвори.
— Така си и знаех.
— Алф, този младеж не е онова, което си мислиш. Той е наемен убиец. Същият, който избяга по време на престрелката край Ачафалея.
— Не, грешиш. Името му е Джак О’Рурк. Не е престъпник. Рисува чудесно. Показа ми снимки на нещата, които е правил.
— Точно същият. О’Рурк е фамилията на баща му. Къде е сега?
Вентилаторът се въртеше над главата й; очите й бяха влажни и тъмни под потрепващия бретон.
— Има някаква грешка — прошепна тя. — Той е художник и много кротко момче. Джак не би сторил зло никому.
— Алф, ела с мен — казах аз и я стиснах за китката по-силно, отколкото възнамерявах.
— Не, никъде не идвам с теб. Унижаваш ме.
Видях как вените по ръката й се издуха като сини въженца. Пуснах я и открих, че собствената ми ръка трепери.
— Извинявай — промърморих аз.
— Всички ни гледат. Махай се — изрече тя с глух глас, сякаш искаше да задържи думите си в пространството между двама ни.
— Той е тук, нали?
— Никога няма да ти простя това.
— Алафеър, аз съм полицай. Едва не ме убиха заради този човек.
Тя отново затвори очи. Видях как сълзите бликнаха изпод клепачите и заблестяха по миглите й. После тя неволно се озърна през рамото ми.
— В тоалетната ли? — попитах аз.
Но тя не отговори.
Изчаках, докато мястото около вратата на мъжката тоалетна се разчисти, после измъкнах пистолета от кобура, притиснах го към бедрото си и влязох вътре.
Нямаше никого. Отварях една по една вратите на кабинките и веднага отскачах, докато всички се оказаха празни. Прибрах пистолета в кобура, излязох в коридора и направих знак на градския полицай да ме следва. Видях как Алафеър ме гледа с разширени, безизразни очи.
Върнахме се на първия етаж и аз описах Джони Ремета на дежурната библиотекарка. Тя свали очилата си, остави ги да висят на кадифената панделка около врата й и замислено се загледа в пространството.
— Носеше ли сламена шапка? — попита жената.
— Може би… не знам — казах аз.
— Преди няколко минути мина край мен. Мисля, че все още е в историческия отдел. Там, в дъното — рече тя и посочи с пръст.
Следван от градския полицай, аз тръгнах между рафтовете към сива метална врата с малко квадратно прозорче от дебело стъкло. Опитах се да огледам през него цялата стая, но видях само лавици с книги и скромно бюро, осветено от настолна лампа. Отново извадих пистолета, притиснах го към бедрото си, после бутнах вратата и влязох.
Прозорецът беше отворен, а на пода се валяше сламена шапка с черна панделка. Върху бюрото лежеше разтворен албум с фотографии от времето на Гражданската война. Снимките на двете отворени страници показваха трупове на войници, загинали при Дънкър Чърч и Блъди Ангъл.
— Тука е като в месарски фризер — промърмори градският полицай.
Надникнах през прозореца към лятната нощ, към песента на щурците, квакането на жабите около реката и тихото скърцане на дъбовите клони. Въздухът в стаята беше леден.
— Вярваш ли в ангела на смъртта, Топ? — попитах аз.
— Да, доста време живях с него. Бившата ми жена. А може и да е бил Антихристът. Така и не разбрах със сигурност.
Прехвърлих се през прозореца и скочих на тревата. Тръгнах по улицата, прекосих паркинга и слязох до реката. В далечината прозвуча сирена на шлеп, после в тишината шумно затрака подвижният мост на улица Бърк. От Джони Ремета нямаше и следа. Разчистеното небе беше черно като кадифе и обсипано със звезди, сякаш безброй очи ме наблюдаваха отгоре.