Беше преди повече от трийсет години. Преди десетина години седя веднъж в кабинета си и секретарката ми съобщава, че е дошъл човек на име Фергюсън. Бил мой съученик и искал да говори с мен. Веднага си спомних и казах да го пуснат.
Когато влезе, аз ахнах. Фергюсън, когото помнех като кльощаво мургаво момче, нямаше нищо общо с този. Този беше съвсем друг. Косите му бяха странно златисти и изключтелно тънки, като пух. Лицето му беше овално и плоско, с изтеглена назад долна челюст. Носеше огромни тъмни очила, приличаха на очи на муха, гледани под микроскоп. Или по-точно — очи на пчела. Но истинското потресение дойде, когато се здрависахме. Не беше човешка ръка, по-скоро лапа на насекомо. И тогава видях, че е покрита със златист мъх. Каза: „Здрасти, Маклеъд, страхувах се, че няма да ме познаеш.“ Беше гласът на Фергюсън и в същото време не беше. В него имаше някакво странно бръмчене или жужене.
И все пак това беше Фергюсън. Скоро го доказа. Говореше почти без прекъсване, защото аз… аз бях притеснен от странния му нечовешки глас и не можех да откъсна очи от финия жълтеникав мъх на ръцете му… та затова аз мълчах. Разказа ми, че си купил ферма в Ню Джърси, но не се занимавал с фермерство. Просто му трябвало място за пчелин. Гледал пчели. После каза: „Опитах да съм всички видове животни. Дори по-различно от животно. Разбираш ли, Мак, да си човек не е интересно. В човека няма нищо, освен печал. Животните също не са щастливи. Затова се съсредоточих върху пчелите. По-точно — върху търтеите, Мак. Кратък живот, но изключително весел.“
Попитах го: „За какво говориш?“ А той се разсмя със своя жужащ смях: „Добре разбираш какво казвам. Теб винаги са те интересували моите малки екскурзии, Мак. А не съм ти разказал и една стотна от тях. Ела при мен следващата сряда и аз ще задоволя любопитството ти. Струва ми се, че ще ти бъде интересно.“
Е, поговорихме си още малко и той си тръгна. Даде ми точни указания как да намеря фермата му. Изпратих го до изхода и в мен се появи невероятното усещане, че около него бръмчи и жужи някаква огромна гайда.
Моето любопитство, дори нещо по-дълбоко, беше провокирано до крайност. И в следващата сряда заминах. Прекрасно място — много цветя и цъфнали дървета. В градината — неколкостотин кошера. Фергюсън ме посрещна. Беше още по-жълтеникав и пухкав от преди. И жуженето в гласа му беше по-отчетливо. Покани ме в къщата си. Странно място. Една стая с много висок покрив и затворени с кепенци прозорци — всички, без един. Светлината една такава разсеяна и светло златиста… И вратата необикновена — ниска и широка. Щукна ми, че стаята прилича на вътрешността на кошер. Затвореният прозорец беше с мрежа.
Донесе ядене и пиене: мед и медени напитки, меденки с плодове. Каза, че не яде месо. И започна да разказва. За живота на пчелите. За пълното щастие на търтея, който си лети на слънце, пие нектара на цветовете, с който хранят другите пчели, свободен, безгрижен, и тъй — ден и нощ, вслушан във възторжения звън на секундите… „И какво че в края на краищата те убиват? — попита той. — Живял си всяка една секунда! И още — възторгът от нощния полет! Търтей след търтей летят в нощния въздух по следата на някоя девственица. С всеки размах на крилете животът в теб става все по-силен, по-силен! И накрая — пламенният екстаз… пламенният екстаз на огъня… същността на живота, излъгал смъртта. Да, смъртта те настига в този пламък, но… но твърде късно! Умираш, но какво от това?! Ти си излъгал смъртта. Ти не съзнаваш, че смъртта те е настигнала, защото умираш в самото сърце на екстаза…“
Млъкна. Отвън се чу сдържано бучене, което се усилваше непрекъснато. Пърхането на хиляди и хиляди пчелни крила… като рева на стотици хиляди малки самолетчета…
Фергюсън скочи към прозореца.
„Роякът! Роякът!“ — закрещя той. По тялото му пробяга някаква могъща тръпка, втора, трета… Все по-бърза, все по-бърза. Изпънатите му ръце затрепериха, започнаха да удрят въздуха нагоре-надолу, нагоре-надолу и все по-често, по-често, докато не станаха кат примигване, като размах на колибри… като пърхане на пчелни крилца. Чу се гласът му… жужжащ… жужжащ… „Утре отлитат девствениците… нощният полет… аз съм длъжжжен да съм там… длъжжжжжен… длжжжж… жжжжж…“
И в този миг човекът до прозореца изчезна. На мястото му бръмчеше и жужеше огромен търтей… опитваше се да разкъса мрежата… да се освободи… да полети…
После Фергюсън се метна назад. Падна от перваза. При падането дебелите му очила се счупиха. Две огромни черни очи — не човешки очи, а фасетъчни очи на пчела — се извърнаха към мен. Наведох се над него. Вслушах се в биенето на сърцето му. Беше мъртъв.