Тя погледна към другия. Беше от котешкия вид с доста красиви котешки очи и косата му имаше червени кичури. Никой не й се усмихна, израженията им бяха мрачни. Джейни беше разочарована, че не бяха по-приятелски настроени. Онзи с червеникавите очи предложи ръката си.
- Аз съм Джерико. Може да се държите за мен. Кажи ми, ако изпитваш някаква слабост.
- Не искаме да се удряте в пода. - Казвам се Флeйм и не съм лекар, така че не искам да се нараниш докато си под мое наблюдение.- Той погледна към сестрата. - Идваш ли с нас Миднайт?
- Не.
Това накара котешкия вид да се намръщи. - Ами ако тя започне да кърви или нещо подобно?
- Върни я тук. Женската напусна стаята.
Джейни се поколеба, преди да свие пръстите си около предлаганата мускулеста предмишница. Джерико беше наистина топъл, което я караше да трепери.
- Няма да ти навредя.- Гласът му беше дрезгав, малко страшен и дълбок.
- Не е това. Току-що взех душ и ми е хладно. Просто не осъзнавах колко съм била студена, докато не те докоснах.
Новият вид погледна другия. - Вземи й одеяло.
Флeйм прекоси стаята и отвори шкаф. Извади чисто одеяло, отиде до нея отзад, но спря. - Какво да правя с него? Да го увия около нея и някой от нас я носи? Трябва ти да го направиш. Изглежда слаба.
- Защо аз?- Джерико изръмжа ниско. - Ти си по-слаб от мен и по-малко склонен случайно да смажеш нещо.
- Не съм.
Джейни пусна ръката му и се обърна. - Аз мога да ходя. Може ли да го взема?
Флeйм и предаде одеялото. Тя го обви като шал и отново хвана Джерико за ръката. Тя прихвана материала пред гърдите си с юмрук, за да го задържи затворено отпред и да не се изплъзва от раменете й. Помогна й малко, но тя все още си пожела истински дрехи. Босите й крака на прохладния под не можеха да я стоплят много.
- Благодаря ти. Готов съм да тръгвам.
Флейм ги последва. Джерико вървеше бавно до нея и тя го оценяваше. Той се издигаше над нея с много по-дългите си крака. Коридора беше чист. Те влязоха в голяма площ с бюра, дълъг плот и тя забеляза сгради през прозорците на дългата стена. Любопитството към Хомеланд я накара да проточи врата си, за да види повече, но те стигнаха асансьора твърде рано, за да забележи нещо интересно.
Вратите се отвориха и вътре бе застанал висок човек, облечен в същата униформа като Новите Видове, който я придружи, само, че той беше напълно човек. Тя изучи внимателно неговите черти, за да бъде сигурна. Той се намръщи и се вгледа в нея също.
- Здравейте, госпожо Шивър. Аз съм Трей Робъртс. Аз съм един от ръководителите на екипи от работната групата на Хомеланд. Той хвърли поглед към Флейм. - Идвах да видя какво ви отне толкова дълго време.
Той произнесе името й грешно, но тя не го поправи. Това беше обичайно явление през целия й живот. Тя виждаше някои от членовете на оперативната група по телевизията в кратки новинарски клипове, но обикновено криеха лицата си с шапки, нахлупени ниско под челата си и носещи огледални очила, за да скрият очите си. Той беше привлекателен човек в края на двадесете си години, може би в началото на трийсетте, но начинът, по който я гледаше по този неприятен начин, я накара да се чуди защо.
- Тя се изкъпа.- Флейм кръстоса ръце върху гърдите си.
- Виждам. Косата й е мокра. Трей погледна надолу към одеялото и изви въпросително вежда.
- Беше й студено - обяви Джерико.
- Е, не можем да имаме това. Трей въздъхна. - Не забравяйте, че тя не е гост тук.- Той насочи остър поглед към ръката й, извита около предмишницата на Джерико. - Къде са белезниците?
Приматът изръмжа. - Те не бяха необходими.
- Това ми е работата да следвам протокола.
- Не носим оръжия, който би могла да открадне и нямаше достъп до нищо остро. Вярваш ли, че тя е физически способна да ни застраши? Изглеждаше обиден.
- Не. Забрави, че казах всичко. Трей изглеждаше раздразнен, когато насочи цялото си внимание към нея. - Нека приключим с това. Имате да отговоряте на много въпроси.
- Аз имам такава. Защо бях с белезници на първо място? Знаеш коя съм, след като знаеш името ми.
Устата му се втвърди в стегната, мрачна линия, преди той да наклони главата си към отворения асансьор. - Вие не сте тази, която ще ни задава въпроси. Да тръгваме.
Джерико я насочи навътре. Тя се чувстваше мъничка в сравнение с тримата големи мъже, споделящи асансьора. Трей Робъртс се взираше в нея по начин, който я накара да насочи погледа си към пода, в стомаха си усещаше страх. Нещо не беше наред, но тя не знаеше какво. Страхът й пропълзя по гръбнака й, но не би трябвало да има причина за това. Но все още си остана там. Тя го отдаде до известна степен на нервността си от това да е около свободните Нови Видове.