Нейната мечта беше да ги измъкне от тези клетки за да могат да живеят в НСО, но тя трябваше да премине през някой опасности. Те убиваха хора, когато им се предостави възможност, мислейки, че това е напълно оправдано. Разликата между това да си представя, че стои до тях, след като са били освободени, и в действителност го прави, изглеждаше логична причина да се почувства малко параноична. Тя го отхвърли като причина за безпокойството си.
Вратите на асансьора се отвориха в голяма стая без прозорци с няколко дебели греди, за да поддържат огромното пространство. Джерико се размърда и нежно я насочи напред, докато тя не забеляза другата страна на стаята. Три стаи с решетки, всяка от която бе подобна на килиите в затвора, но с по-хубави мебели за спалня. Погледът й се взираше в тях, щастлива да види, че са празни.
В центъра на голямата стая беше поставен стол с една по-ярка светлина, включена над него. Тя беше заведена там и Джерико кимна. - Седнете.
Тя седна и се взря в тримата, който я заобикаляха. Настроението беше мрачно, чертите им също бяха и Джейни изпита това неспокойно чувство което стана десет пъти по-лошо. Очакваше се да бъде отведена в офис или поне в истинска стая със столове, може би бюро и прозорец. Вместо това тя се намираше в мрачна, влажна среда, която я накара да се чуди дали нещо не дебне в невидимите ъгли. Тя обгърна кръста си и се сгуши на седалката, докато погледът й се насочи към тази тъмнина.
- Какво става? Какво е това място? Защо съм тук?
Тя чу тихо тупване и обърна глава. Двама големи мъже излязоха от сенките вляво и се приближиха. Движението отдясно я накара да обърне глава. Русата коса на 710 почти светеше, когато стъпваше в кръга на светлината. Не можеше да види лицето му, но знаеше, че това е той. До него стоеше човек. Погледът на Джейни се загледа в 710, докато мъж в униформа не застана между тях, блокирайки погледа й. Той беше човек.
- Новите Видове се разстройват, когато чуят жени да крещят. Това място има подсилени стени и звукът се заглушава.
- По полека, Крис. Трей Робъртс му хвърли един ядосан поглед.
Подразбиращата се заплаха бавно бе осъзната и тя преглътна, като страхът й нарастна скокообразно. - Какво? Надяваше се, че не е чула правилно.
Човекът в униформата, която стоеше до 710, се приближи и приклекна, нахлувайки в нейното пространство, когато ръцете му стиснаха страните на стола. Той се намръщи.
- Аз съм Джордaн.- Мъжът беше в средата на тридесетте и имаше мразовити сиви очи. - Имаш късмет, че си жива, Джейни.
Тя кимна. - Знам.
Погледът й се премести на 710. Той стоеше на около два метра зад мъжа, приклекнал пред нея. Ръцете му бяха кръстосани над гърдите, а спуснатата му брадичка запазваше чертите му, скрити в сенките. Джордан помръдна главата си по начин, който напълно скри 710 от нейния поглед.
- Очите точно тук, Джейни. Погледни ме.
Тя направи, каквото той поиска, втренчена в студените сиви ириси.
- Какво имаше на основния компютър в Корнас Рисърч?
Тя се поколеба. - Всички досиета на експериментите, които провеждаха.
- Ти изля кафе в компютъра.
Тя кимна. - Да.
- Защо?
Тя облиза сухите си устни, пожелавайки си да има вода. - Те монтираха разпределители за отровен газ във всяка стая, в която имаше Нови Видове. Знаех, че ще ги убият, ако не извадя компютъра от строя. Всеки в Охраната можеше да получи достъп до програмата и да я активира от своите терминали на бюрото.
Джордан се намръщи. - Не намерихме никакви дозатори за отрова. Тяхната сигурност беше слаба.
- Проверете алармите за пожар във всяка от стаите, където се държаха Новите Видове. Разговарях с човека, който ги е инсталирал. Той си мислеше, че е много умен и никой няма да погледне там. - Тя преглътна. - Предполагам, че е бил прав, ако не сте ги намерили. Единственото, което можех да се сетя на бързо, беше да излея кафе на основния компютър и да го изпържа. Не бих могла да рискувам просто да го изключа, някои можеше да забележи. Трябваше да е нещо, което не можеха да оправят навреме. Мислех да го разбия, но щеше да вдигне твърде много шум. Вероятно бих могла да отворя корпуса и да извадя частите, ако бях предварително информирана, но те не ми казаха за нападението до предишната вечер. Не можех точно да се върна на работа същата вечер или да се появя рано за смяната си. Това би породило подозрение. Имах само около две минути, за да извадя компютъра от строя и да стигна до долните етажи, за да се справя с електроните ключалки. Нямаше достатъчно време, тъй като не успях да ги деактивирам всички.