Тя поклати глава. - Само Корнас след свалянето на Драквууд.
- Веднага се връщам.- Той се изправи на крака и излезе от стаята.
На Джейни и липсваше топлината на докосването му. Не му отне повече от минута да се върне с тетрадка и химикалка. Той и ги подаде. Тя промърмори - Благодаря, и отвори корицата, за да започне да пише.
- Ще направя някои обаждания. Просто ще бъда в съседната стая. Няколко приготовления трябва да се направят.
Тя кимна, без да вдига поглед от списъка, който беше започнала да пише внимателно, за да се увери, че е четлив за всеки, на когото го даде. Умът й се луташе, докато пишеше, мислейки за едно действие, което беше направила, което предизвикваше чувство за вина. Не беше сигурна дали Тру ще има проблем с това, което бе направила, за да помогне на Новите Видове в Корнас Рисърч. Колкото повече мислеше за това, толкова повече реши да му каже. Той искаше тя да излезе напълно чиста за всичко лошо, което бе направила. Това беше неизбежно.
Звукът на гласа му се чуваше от хола, но тя не можеше да разбере думите. Списъкът беше завършен и писменото описание на агент Брайс направено, когато той се върна в стаята. Тя затвори бележника и го върнан с писалката.
- Заповядай.
Той го прие. - Ще предам това на Флейм. Той е на пост пред вратата ми.
- За да е сигурен, че няма да избягам ли?
Той се поколеба. - Вратата не се затваря докрай. Никой няма да влезе в дома ми.
Джейни прецени, че Новият Вид в коридора изпълнява двойно задължение и Тру просто не искаше да признае, че те вярваха, че тя ще се опита да избяга. - Помниш как ми каза да ти кажа за всичко, което съм направила, което може да не е правилно?
Той се обърна и направи няколко крачки, преди тя да проговори. Тру спря, раменете му се вкочаниха и той бавно се обърна. Изразът на лицето му не беше щастлив. - Какво си направила?
- Не съм много горда с това, но нямах избор.
Той се приближи. Сърдечният й пулс се ускори, когато той приклекна, пусна тетрадката и химикалката на пода, за да опъне ръцете си от всяка страна на леглото до бедрата й. - Кажи ми.
- Не можех да вляза в стаята с главният компютър. Беше над моето ниво за достъп. Знаех също, че трябва да взема електрошоков пистолет. Само охранителите ги носеха. - Тя продължаваше да го гледа в очите и мразеше да вижда там гнева и подозренията. Тя обаче не отмести погледа си, защото искаше той да разбере, че не лъже. - Едва спах през нощта преди нападението. Научих, за него, след като вече бях напуснала работа, защото ме държаха там онзи ден по-дълго от нормалното. Прибрах се вкъщи около осем и половина, смених дрехите си, за да отида на джогинга си и получих текста около девет.
- Продължавай.
Тя захапа устни и въздъхна. - Пазачите наблюдават мониторите, така, че щяха да ме забележат на камерите в отдел, в който не ми беше разрешено да бъда. Протокола щеше да изисква да ме разпитат, защо съм там, като така щяха да ми попречат да правя това, което трябваше да направя. Същата сутрин, когато пристигнах им казах, че видях подозрителен бял микробус, който кара бавно и че мислех, че съм го виждала и преди. Знаех, че биха искали да прегледат всички външни записи на сигурността, за да направят проверка. Те не можеха да гледат коридорите и едновременно да гледат старите записи. Имаха само четири монитора.
Чертите му се отпуснаха малко. - Лъжата е била необходима. Разбирам.
- Не е това. Стигам до частта, която може да не ти хареса.
Устата му се изкриви надолу, но той не каза нищо.
- Те имаха това дете работещо в сигурността. Той туко-що беше завършило гимназията и всъщност ние почти нямахме личен живот, работейки там. Искам да кажа, че не беше така, сякаш можем да се оплачем, ако ни държаха четиринадесет часа вместо стандартната осемчасова смяна. Всички живеехме в страх да не ядосаме някого, като кажехме „не“. Това означаваше, че социалният ни живот страдаше и единствените други хора, с които прекарвахме време, бяха другите служители. Казах на „Сигурността“, че съм малко изплашена и това дете ме хареса, тъй като сигурно нямаше време да се запознае с момичета на неговата възраст. Той имаше това, което ми трябваше. - Тя мразеше сълзите, които изпълваха очите й, и тя мигна за да ги избута назад.
- Убила си го, за да получиш неговия електрошоков пистолет?
- Не!- Това я шокира, че той я смята за способна да извърши умишлено убийство. Бързо избута тази мисъл, когато реалността се появи. Тя беше убила двама охранители. Част от ума й продължаваше да се опитва да я предпази от това да потъне. - Аз го заблудих, като го накарах да си мисли, че го харесвам за да се приближа достатъчно, за да хвана зашеметяващия пистолет и го нокаутирам като му откраднах служебната му картата също.