— Кой си ти, Трубадур? — попита ме той.
— Мъж с мисия — отвърнах аз.
— Знаеш ли как да ни измъкнеш оттук? — продължи менестрелът.
— Не точно.
— Поясни.
— Знам как аз да се измъкна оттук.
Той се намръщи. Сабрина заплака още по-силно. Надя бе затворила очи и сякаш не следеше разговора ни. Герго все така разсеяно разглеждаше фигурите по пода и по стените.
— Името ѝ е Лемет — казах аз. — Била е прелъстена от един серафим и след това затворена тук. Предполагаше се, че никой не може да открие този дворец, но всички ние вече знаем, че това не е вярно. Другото, което знам, е, че ако я прелъстя, тя ще ми отвори адските двери.
— Хм — той потърка брадичката си. — И защо са ти проклетите адски двери?
— Нали ти казах — мисия.
— Добре тогава, ако аз я прелъстя, ще ме освободи ли да си вървя? — попита Гримелор.
— Не вярвам — отговорих му откровено аз. — Виж, Гримелор, очаквах да открия една повехнала и самотна жена, а заварвам капризно девойче, обградено от гиганти с огромни мечове, които явно стават безплътни като духове, щом усетят заплаха.
— Щом се бои от теб, тя няма да те остави да я доближиш — намеси се внезапно Надя.
— Накарай я да се заинтригува, въпреки страха си — рече Гримелор. — Бъди едновременно опасен и желан, влез под кожата ѝ, нека в сърцето ѝ започне борба. Ние ще ѝ доставим забава, за да оцелеем. Ти я накарай да се почувства добре заради самата нея.
— Утехата, която спомена — каза Надя. — Превърни я в неин копнеж!
— Не ми звучи никак лесно — отвърнах аз.
— И няма да е лесно, ала в това виждам единствения ни шанс — каза Гримелор и сложи ръка на рамото ми. — Чуй ме, Трубадур, ти го каза — отегчим ли я, сме мъртви; заинтригуваме ли я, ще останем вечни пленници, докато не ѝ омръзнем. Ти си различен. Имам усещането, че ако успееш да влезеш в леглото ѝ, това би донесло спасение и на нас.
Изведнъж хлипането спря. Певицата се обърна към нас със зачервени и подути очи.
— Изнесете представление! Постановка! Създайте му образ, на който тя да се довери. Аз също ще участвам.
Аз погледнах към художника, който сякаш не беше много в час.
— Герго? С нас ли си?
Той отвърна на погледа ми, но не каза нищо. Просто тръгна с умерена крачка към изхода и повече не се обърна. Подозирах, че вече не е с всичкия си. Представление, значи. За Нейно Величество. Мислех си, че идвам да утеша зряла и самотна жена. Оказа се, че се налага да съблазня капризна и жестока девойка, която изглеждаше на не повече от петнадесет. Тази част я бяха пропуснали и Баба Яга, и Кемюел.
Глава XIII
Използвах следващите часове, за да обиколя целия дворец. Надя непрестанно се влачеше подире ми и вече бях свикнал с присъствието ѝ. Имаше десетки коридори, галерии и стаи, истинска градина с леко посърнали, но все пак изглеждащи като живи, дървета и истинска кухненска част с всички екстри — пещи, дълги маси, големи корита за миене и стотици прибори и съдове. Навсякъде срещахме слугите на Кралицата — белооки мускулести мъжаги, носещи големи късове гола стомана и красиви безмълвни жени, които се разхождаха без свян и без бельо.
Забранените за нас зони бяха ограничени до три: вратата под стълбището, покоите на Кралицата и изходът от двореца. Навсякъде ме пресрещаха добре сложени стражи, които небрежно размахваха боздугани, брадви и ятагани, щом се приближавах към тях. Схванах намека от първия път, когато се бях опитал небрежно да заколя един от стражите — дори моите кинжали не успяха да го наранят. Той не отвърна на удара, но по изражението му бях разбрал, че следващия път може и да не се подчини на заръката на господарката си.
Малко по-късно се бяхме оттеглили в най-голямата от отредените ни стаи. Една от слепите жени ни донесе храна. Открих, че макар и да не съм гладен, храненето се бе превърнало в част от живота ми, която не можех да пренебрегна дори в Долната земя. Бяха ни приготвили поднос, отрупан с печени меса, баница, плодове и какво ли още не. Другите ме гледаха за известно време невярващо как набивам с апетит и накрая се присъединиха към мен. Бяхме четирима — аз, Надя, Грим и Сабрина. Унгарският художник се бе запилял някъде. Вече го бях отписал.
— Какъв е талантът ти, Трубадур? — попита ме Надя, облизвайки парченце сирене, което бе останало в ъгълчето на устата ѝ.
— Да убивам хора — отговорих аз.