— Какво желаете?
— Нея — отвърна Грим и пристъпи напред.
— Тя е моя.
— Смирено ви моля, Ваше Височество! — Гримелор падна на коляно пред нея. — Ще разменя живота си срещу нейния.
— Ха-ха-ха-ха! — изсмя се Кралицата. — Любов ли е това? Виждаш ли, Трубадур, какво е любовта? Не да обещаваш на една и да мърсуваш с друга! Обичаш ли я, менестреле?
— Обикнах я, Ваше Величество — отвърна Грим, без да вдига глава. — Познавам я отскоро, но тя не е чужда на сърцето ми. Имайте милост.
Кралицата отново се извърна към мен. Триумфът струеше от студения ѝ поглед.
— Ще ти дам възможност, менестреле. Този, който стои до теб, също претендира, че е музикант. Твърди още, че покорява женските сърца. Помниш ли? Също като теб. Видях ви колко сте умели с жените, и двамата. За музиката ви не копнея… задръжте си я. Остана само едно, мили мои, в които и двамата да сте добри…
Гримелор се извърна към мен и ме прониза с черните си очи. Не, глупако, не, та тя те манипулира! Ала той бе сляп за истината и глух за думите ми. Любовта му към Сабрина бе разпалила омразата му към мен.
— Дайте ми меч! — изкрещя той.
— Меч! — заповяда Кралицата на тъгата.
Откъм левия балкон блесна стомана и в нозете на Гримелор издрънча дълъг двуостър меч. Той сключи пръсти около ръкохватката му и се изправи. Размаха го около себе си, за да усети тежестта му. Острието описа смъртоносни фигури във въздуха, много по-истински от онези, създадени от Герго. Няколко секунди ми бяха достатъчни, за да преценя, че менестрелът не се е хвалил напразно с уменията си. Пред мен стоеше истински дуелист.
— Убий Трубадур и двамата с изгората ти сте свободни да си вървите — рече Кралицата. Е, това бе наистина подло. Избутах Надя настрана, за да са свободни ръцете ми и извадих своите оръжия.
— Не я слушай, Грим — опитах се да го разубедя, макар че погледът му бе красноречив. — Тя си играе с нас. Затворена е тук от цяла вечност и играта с чужди съдби е единственото ѝ развлечение.
— С какво си по-различен ти? — отвърна ми менестрелът, посочвайки ме с меча. — Имаш сили, с които ние не можем да се похвалим и се държиш с нас, все едно сме просто част от плана ти да я прелъстиш!
Естествено, че имаше основание да смята така — бях му дал повод неведнъж. Как обаче да го убедя, че аз съм по-малкото зло? Не исках да се бия с него, особено на живот и смърт, но ми се налагаше. Моята дума срещу тази на Кралицата — тя му даваше всичко, от което имаше нужда, а аз дори не обещавах.
— Тя не е никаква кралица, Грим, просто един вампир заточен завинаги в този дворец! — опитах нов подход. — Сукуб, който смуче жертвите си без дори да ги докосва. Омаяла е те и е замъглила преценката ти! Прогледни, по дяволите, и престани да правиш глупости!
Той тръсна глава и изръмжа. За миг върхът на меча увисна към пода. В този миг Лемет стисна силно Сабрина и певицата изстена.
— Не ме карай да размисля, менестреле! — извика Кралицата. — Убий го!
Гримелор се огледа, с изопнато лице и подивял поглед, след което вдигна меча и пристъпи към мен. Дотук с приказките. Той замахна към мен, аз посрещнах удара с кинжал и отстъпих встрани от траекторията му, след което отново увеличих дистанцията помежду ни. Грим атакува отново, при това изключително умело — само фактът, че размахвах две оръжия ми помогна да отразя всичките му атаки, без да пострадам. Той зае нова нападателна поза на няколко крачки от мен.
— Последен шанс да размислиш, Гримелор — промълвих аз така тихо, че само той да ме чуе.
— Късно е вече за размисъл — отвърна глухо той и направи крачка напред. Мечът му отклони безупречно полетелия към него Близнак, а шията му пое меко втория. Гримелор ахна и посегна към уцелилото го острие. Аз се стрелнах към него, сграбчих дръжката, изтеглих със завъртане кинжала и застанах зад гърба му. Кръвта бликна със звук на въздишка и пръстите на Гримелор се вцепениха. Мечът издрънча тъжно на плочките. Аз сложих ръка на рамото на високия мъж и със съвсем леко побутване го накарах да падне на колене. С последни сили той извърна глава и погледна към Сабрина.
Певицата изкрещя отчаяно, когато тялото му се стовари по очи на пода. Поиска да се хвърли отгоре му, но ръката на Кралицата я задържа̀ като окови. Лемет ме изгледа студено как прибирам другия си кинжал, след което задърпа Сабрина нагоре по стълбите. Жената крещеше и се дърпаше, но крехката на вид девойка бе увила дългите руси коси около ръката си и я теглеше без никаква милост.