Стълбището бе тясно и стръмно — ако протегнех ръце встрани, дланите ми щяха да опрат стените. Таванът се скосяваше ведно с наклона надолу. Стъпалата бяха сравнително къси и от неравен гранитен камък — нищо общо с лъскавите мраморните подове на двореца. Въздухът миришеше лошо. Главата на факела пламтеше, припукваше и съскаше, а от пушека ми лютеше на очите. Аз стъпвах уверено надолу и броях стъпалата — бяха вече близо двеста. Тогава забелязах нещо странно — по стените се бяха появили тънки тъмночервени жилки, като път, оставен от водни капки. Колкото по-надолу отивах, толкова по-плътни и по-нагъсто ставаха те. След триста стъпала целите стени бяха обагрени в алено червено. Краката ми изминаха още двадесет и осем крачки надолу, когато спускането свърши.
Бях достигнал зала с нисък таван, чийто краища се губеха мрака. Въздухът миришеше на кръв. Чух плискане на течност откъм дясната си страна и се обърнах натам. Протегнах ръката с факела напред и подготвих другата с кинжала за евентуален удар. Пристъпих в посока на шума.
Успях да различа тъмна водна повърхност. Стигнах до ръба, а две стъпки надолу се разливаше басейн, който свършваше на около два метра по-навътре до груба червена стена. В нея бяха побити железни халки, от които се спускаха две дебели колкото китката ми вериги. Другият им край бе потопен под повърхността. На ширина басейнът бе около три метра. Спрях и коленичих, за да разгледам по-отблизо. Да, както и бях предположил, течността не бе вода. Намирах се пред басейн пълен с кръв.
Изведнъж веригите се раздвижиха, предизвикаха вълни и аз отскочих няколко стъпки назад. Появи се ръка и сграбчи едната верига, после друга, която направи същото. Желязото се разлюля и плавно от водата се надигна глава, а после и рамене. Червено-черни коси бяха залепнали по лицето и по голите рамене. Фигурата се поизправи, пред мен се откриха и гърди и корем. Беше жена, толкова слаба, че ребрата ѝ изпъкваха под кожата, а гърдите ѝ се бяха свили и увиснали. Цялото ѝ тяло бе с белези от порязвания, дълги близо педя — хоризонтални, вертикални, по диагонал. Тя се облегна на стената, придържайки се за веригите, към които бяха оковани китките ѝ и отмести с бавен жест косите от лицето си.
Чертите ѝ бяха красиви, макар ѝ помрачени от изнурителната слабост. Тя отвори очи — червени като кръвта, в която лежеше — и се обърна към мен.
— Кой си ти? — попита ме с прегракнал глас.
— Трубадур — отвърнах аз. — А ти коя си?
— Не виждаш ли?
— Виждам гола жена, която изплува от локва кръв — рекох аз.
— Не гледаш добре. Хайде, знам, че можеш повече! Погледни ме само с едното си око! — нареди ми тя.
Аз загрях. Затворих очи, после отворих само лявото, окото на Кемюел. И я видях.
Стояхме насред пустошта. Около нас се простираха стотици мили назъбени камъни и зърнест кафяв пясък. Тя стоеше на ръба надвиснал над яма, пълна с остри черни скали, стърчащи като зъбите на огромна паст. Носеше златен пояс и под него само бял трабард, издут от прелестната ѝ гръд. Долният му край се вееше от вятъра, заедно със златистото ѝ наметало и огнените ѝ коси. Аз пристъпих към нея и ѝ подадох люспестата си ръка.
— Остани с мен!
Гласът ми звучеше далечен и слаб. Тя поклати глава.
— Ти си обречен. Ще те преследват, докато си жив.
Аз тръснах глава и изревах като див звяр. Крилете ми удариха бясно във въздуха и за миг надвиха вятъра. Аз направих още една крачка. Деляха ни по-малко от два метра.
— Ще те направя кралица! Ще те позлатя! Миговете, прекарани с мен, ще бъдат незабравими!
— И въпреки това си обречен. Ще ме имаш за някакво време, докато останалите ти братя не ни открият. Върви си, Кемюел, остави ме да се върна там, където принадлежа.
— Принадлежиш на мен, само на мен! — изревах аз и се хвърлих към нея. При вида ми, тя отскочи и пропадна надолу. В пропастта, в гърлото на звяра, домът ѝ я чакаше с отворени врати. Още миг и тя щеше да изчезне в бездната и повече никога да не я видя. Ала аз бях шестокрил серафим. Тя се спускаше нежно като златна капка вода. Аз падах като сив гранитен камък. Сграбчих я, преди да е стигнала черното дъно и се оттласнах обратно нагоре. Тя зарита и заблъска по гърдите ми, захапа ръката ми, но това бе сладка болка, която бях готов да понеса.
Когато се бях издигнал високо над пъклената пропаст, аз ѝ прошепнах в ухото:
— Не ме мразѝ, любов моя. Аз просто искам само теб. И вече знам къде да скрия любовта ни от всички врагове!
Затворих окото на Кемюел и след миг я погледнах отново с две очи. Да, това бе жената от видението ми, сукубата, чиято красота бе запленила серафима. Пред мен, потънала в собствената си кръв, лежеше Лемет.